ХуЛите - Ръцете

"Шест малки кученца си търсят дом" и отдолу цял албум с шаващи кученца, спящи кученца, бели кученца, черни кученца, сучещи от биберон, сгушени в нечии ръце -

Да, ръцете, за ръцете ми беше думата.

Минавах от снимка на снимка и навсякъде нечии ръце около кученцата, пръстите им толкова нежни, приличаха на пръсти на скулптор, дълги, кокалести, галещи, но само колкото да изваят форма от обекта, смущаваха с настойчивостта си, държаха кученцата сякаш са статуетки, глинени, хранеха ги и ги затваряха в някаква форма, за която кученцата нито подозираха, нито се интересуваха от това, защото кучетата обичат такива ръце, не можех да се откъсна от ръцете на снимките, вцепеняваха ме, както когато връхлита кола - спираш и чакаш да те блъсне.
Гледах ги.

Писах, че искам едно кученце и мога да го взема от дома на стопаните.
Когато денят за осиновяване дойде сърцето ми блъскаше толкова, че трябваше да го успокоя с две водки.
И така със свеж дъх на ментова дъвка, типичен за новоизлюпените алкохолици, грейнал поглед, решително сърце и клетка за кученцето се запътих към свещения дом на ръцете на скулптора.

Отвори някаква жена на средна възраст, усмихваше се, май, не помня, въведе ме в дома си и ми показа кашона с кученцата, щъкащи вътре едно през друго, мяукащи.
Искам ли кафе, да, казах. Отиде в кухнята, аз взех да се изнервям, водката ме отпускаше, а наоколо нямаше следа от ръцете му.
Донесе кафето, аз започнах да разпитвам как са намерили кученцата, кой ги е донесъл у тях.
Сърбах кафето си, гледах към кученцата с дежурния поглед на умиление и слушах избирателно.
"...в канавката... съседите..., но имат бебе... мъжът ми ги храни с биберон..."
Колко мило, усмихнах се аз, съпругът ви дали има предпочитание към някое кученце, не бих искала да взема точно него.
Нямало проблем, всичките ги обичал, но разбира се не можели да се грижат за тях... и т.н. и т.н. Не слушах въобще, мила женица, но не за нея бях дошла.

Тогава се появи той. И въобще не помня как и откъде се появи.
Само помня как остави ключовете на масата и ми подаде ръка.
Тогава мисля съм забравила за момент изражението на умиление и явно съм се вторачила в ръката, защото жената ме попита дали съм добре.
Имам ниско кръвно, прилошало ми и тем подобни, добре съм, няма нищо. Подадох ръка и осъзнах, че всичко, което видях в глупавия албум с кученцата е вярно. Ръката стисна моята, достатъчно силно за да знам, кой е творецът, кой вае калта и й вдъхва живот и толкова фино, че инжектира горещ адреналин в сърцето ми.
Жал ми беше за жената.
Жал ми беше за кученцата.
Те бяха от онези мокри дърва, дето горят покрай такива като нас.

Извърнах глава към лицето на ръцете.
И вече знаех кога, къде и колко ще ме обича, кой ще се разбие в другия и колко ще боли.

Оставих номера си, примерно за да ме потърсят ако искат да знаят как е кученцето.
Взех палето, благодарих за кафето.
Прибрах се вкъщи и изпих останалата водка, за да замъгля всяка минута, която ме делеше от онова обаждане.