ХуЛите - Шанс и за другите

Най-големият престъпник и писателят със супер развита фантазия, събрани заедно. Пак не могат да измислят онова, дето е по способностите и възможностите на кафето. Ето го обстоятелството с което не искаше да се съобразява ТОЙ. Винаги, докато на бавни глъдки, отпиваше поредната чашка от черната, прекрасноароматна течност.
Веднъж ТОЙ срещна приятел с когото отдавна не бяха се виждали. Покани го:
-Ела да изпием по едно кафе.
-Дадено - моментално прие другият, но така и не овладя изкушението на своето любопитство. Рече. - Защо избра да е в това заведение?
-Заповядай. Да видиш - усмихна се деликатно и многозначително ТОЙ.
И млъкна. Защото хич не му се искаше да споделя на глас, най-важната причина за своя избор. Макар тя да е измежду популярните напоследък и съвсем за притеснение сред мнозина. Знаеше ТОЙ прекрасно колко пари има в джоба. В никое друго от по-близките заведения, а само тук, можеше да плати за двете сервирани напитки.
Хилава подробност, нали. Защото напоследък у нас, никой не се интересува колко захар или кафе има в чашката пред него, а какъв е подтекстът на почерпката.
Приятелят му се оказа и от оня тип мъжкари, дето във всяка фуста виждат тялото на Анджелина Джоли. Бързо и по своему, разконспирира причината да седнат в това заведение.
-Разбрах, - декларира с внушителна категоричност другият - защо ме доведе тук. Сервитьорката е с голям бюст и те гледа много особено.
ТОЙ разбира се, че опита да отхвърли несъстоятелния довод, но и видимо не успя. Щом по-сетне, единодушно, познатите му твърдяха направо в лицето. Пиел си кафето там, заради деколтето на момичето, което обслужвало масите.
Друг път и на доста различно място, ТОЙ седна с една млада дама. Трябваше да обменят мисли по някаква важна идея в работата. Глътваха между полезните думи по малко и от черната ободряваща течност. Които се оказаха недостатъчни, срещу чуждото вярно и компетентно мнение. ТОЙ дълго време трябваше да чува зад гърба си. "Ходи с нашата. Пият си заедно кафето. Изглежда освен работата, между тях има и доста "шушу - мушу".
Отчаян и обезверен, ТОЙ реши категорично. Повече няма да сяда по никакъв повод с приятели, нито с близки на кафе. Но как да откажеше на шефът на фирмата. Дали поканата беше искрена или претъпкана с куртоазия, нямаше особено значение. Един глупав и безсмислен отказ обаче, щеше да повлече много тежки, чак до непоправимост последствия. И ТОЙ прие. За да чува дълго след това, крайно многозначителното - "Натегач. Я го вижте, как се натиска да черпи шефът с кафе"...
Като искрен и добросъвестен хроникьор върху битието и преживелиците на ТОЙ, ще спра до тук с моите натрапени разсъждения. За възможностите на кафето, да влияе над ежедневието и спокойствието ни. Казах сякаш достатъчно излишни думи за моят герой, но се разделям със съжаление. Ще отстъпя мястото си на друг за участие в диспута върху необятните способности и възможности на кафето. Нека заповядат.

Цветко Маринов