ХуЛите - Сълза от пушече в окото

Защото е море и е ревниво,
погалвам тишините му по плажа –
да не тъгува – с писък си отиват,
за сбогом махат птичите пасажи.
Не чувам на какъв език говори,
Понтийският им път е хвърлил мрежи,
придърпва ги, постила им посоки –
на мен ми обещава само есен.
Какво че е от охра, брик и злато
и още е безумно синеока?
През сенките пробягва единакът –
по вълчи сам, като човек – тревожен.
И страх ме е, че утре ще завие,
денят ще падне в мъртвата му хватка
и ще се мъча да клада камина –
от пушече в окото ще заплача.

28.08.2010