ХуЛите - Песента на беглеца *

На подводни скали се натъкна животът ми.
Позакърпих пробойните. Легнах на дрейф…

Песните се носят откъм караваната на брега вече трети ден. Полудява. Полудява не бавно и систематично, както подобава на възрастта му, а брутално, буреносно, ако ставаше дума за друг – би казал дори “тестостеронно”...

Някога първият му капитан беше поет, рецитираше непрекъснато, по-скоро говореше в рими. Така и той се зарази и този непривичен навик му остана. Мисли алегорично, метафорично, обича да хиперболизира, но не избягва и иронията... На неговите години може да си позволи ирония с пълни шепи, стига да има кой да го чуе...

Тези обаче не може да ги понася. Разбра плана им и всъщност, ако трябва да е честен, няма нищо против да превърнат старото корито в ресторант. Обича оживлението, харесва тропота на женски токчета по палубата и малко несигурното, но тежко мъжко стъпване нощем. Самотата отдавна му дотяга, макар да знае, че да бъдеш различен, значи да си самотен. А той е различен. Преживял е какво ли не, написал е хиляди стихотворения, винаги е обичал свободата, но... заседна на този бряг. Продължи да се бори с ветровете и стихиите и отказа да се подчини на пясъците. Дори на тези в пясъчните часовници.

Не. Няма да се остави на пришълците. Не и на хора, които слушат безсмислени песни с още по-безсмислени текстове... Морско чедо като него може да понесе дори миризмата на кебапчета на палубата, но не и това. Поезията е пепелта на животa му и ако трябва – самият би се превърнал в пепел заради нея.

Няма да им се даде.

На другата сутрин мъжете от караваната излизат един по един и застиват: платноходът, който ремонтират от дни за крайбрежен ресторант, липсва. Въжетата висят като отрязани, трапът е на брега...

Но никой няма сетивата да чуе далечната песен на беглеца:

…И се влачеше дрипав край моите бордове
на реката зеленият шлейф.

___
*Автор на текста в курсив - templier