ХуЛите - Чувства от архива

Не съм я виждал цяла вечност. Десет години, а може би и повече. Последния път се срещнахме в София. Спах в апартамента й две нощи.Спах на пода, напъхан в спалния чувал, въпреки че тя ми предложи легло и постеля. Нейното легло. Беше тясно, кораво и неудобно, затова предпочетох пода.
Беше се нанесла скоро тук и обзавеждането и беше съвсем оскъдно. Беше си купила апартамент, не знам с какви пари. Панелна гарсониера в някакво предградие... Н му помня вече името..Състоеше се от голяма стая, кухня, баня и балкон. Беше живяла там точно половин година, а после се беше изнесла. при някакво гадже.
Беше малко чудо, че я открих. Бачкаше в някакъв ежедневник. “Ловкиня на новини съм”, казваше за себе си.. По цял ден търчеше някъде по събития..
Звъннах и на служебния телефон и улучих в десятка. Попаднах на нея. Точно се беше върнала от някъде. Беше запъхтяна говореше насечено.
- Ама че изненада! Наистина ли си ти?. Казвай какво има, че след малко излизам.
Всъщност за мене нямаше абсолютно никакво значение как и къде ще спя. Можех да остана и на гарата. Минавах през София за малко, на път за Турция. Беше ми някак си скучно и самотно. През ноември депресията започва да се обажда и тогава най-доброто лекарство е наоколо да има хора . Исках да се видя с някого. Сетих се за нея. Кой друг е от София, ако не тя... Звездата на курса. Незабравимата Кали. Беше странна и леко луда, като всички момичета от нашата специалност. Имаше чепат характер и се беше изпокарала с половината институт. Но с мене не. С мене винаги се държеше, подозрително сърдечно.
Но в София нямаше време за излишни любезности. Дойде да ми покаже набързо къде е бърлогата и да ми хвърли ключа. Чаках я половин час пред входа на блока. Беше вечер, беше тъмно. Дотърча запъхтяна и ме затрупа с извинения, че имала тежък ден в редакцията. Изглеждаше все още като момиче, въпреки че доближаваше тридесетте, а май ги беше и прехвърлила.. Синеока, дългокоса, грациозна. Знаеше, че има хубави крака и хубав задник и откак я помня все ги експонираше, за радост на мъжките погледи. Каза, че била уморена и искала час по скоро да да си ходи. При гаджето! Но нали била милостива не можела да ме остави на улицата. Нали съм бил стар приятел.
Качихме се горе. Тя не спираше да бъбри. Разказа ми за третия развод на баща си, за корупцията в парламента, за пораженията върху психиката и, които е нанесла детската ясла, на която са я запратили като била на година и половина. Разказа ми за новия здравословен начин на хранене, към който тя стриктно се придържала вече три месеца, за нередовния си месечен цикъл, за детето което искала да зачене от гаджето , а не се получавало, за изгрева на демокрацията в България, за провала и като археолог. Слушах я. Исках да остане с мен. Не, съвсем не в този смисъл, както мъж с жена. Исках да е при мен тази вечер, тази нощ, а може би и следващата . Исках да съм с някого. Дори нейните безкрайни дърдореници на врели–некипели ми се струваха забавни и интересни в сравнение с перспективата да прекарам следващите дни сам.. Но тя бързаше. Докато дърдореше не спираше да се движи напред-назад из апартамента. Отваряше шкафове, вадеше завивки и чаршафи, метеше с метлата и забърсваше прах с парцала.. Даже се опита да е изключително гостоприемна и да ми направи вечеря, но беше толкова разсеяна, че нищо не излезе от тестото, което трябваше да е пица. Не и се сърдех, забавлявах се. Просто исках да е тук. Да седим спокойно в кухнята или в стаята на пода и да разговаряме за миналото, настоящето и бъдещето. Но тя живееше само в настоящето. И бързаше да отиде при него. Веднага. В този момент.. Непрекъснато гледаше часовника си и вмъкваше досадния рефрен, че той я чака.. Неизвестно защо започнах да ревнувам. Стори ми се, че я харесвам. Исках да е моя. Съвсем за кратко, някакъв момент... Предложих и да заминем заедно за две седмици в Турция, но тя отказа. Намери сто причини контра. Визов режим, паспорти, невъзможни отпуски, паричен недостиг.. Забрави. Затръгва си. На вратата се опитах да я прегърнал Тя се вцепени, но остана в прегръдките ми. Държах я няколко кратки минути. Беше безучастна, неподвижна и безразлична. Харесваше ми близостта и. Желаех я. Тя избягваше очите ми. Наведе глава и съвсем бавно, почти неусетно, се измъкна от ръцете ми като хлъзгава, хладна змия. Не каза нищо. Започна отново трескаво да снове из апартамента. Почувствах се глупаво. Оставих я да си отиде....
Тя остави ключа на масата. Каза, че той я чака.
- Имам още един, резервен. Чао. Сигурно ще се видим отново пак... Някога.
И решително затвори вратата зад себе си.
Останах в София още два дни. Сновях по улиците и безнадеждно се вглеждах в лицата на младите жени с очакване да я срещна случайно. Вечерите прекарвах с шише коняк, в очакване да дойде ненадейно или да ми се обади. Телефонът мълчеше предателски. Беше ми мрачно, сиво и студено. Бях изоставен, отхвърлен, забравен в едно чуждо панелно жилище, в един дъждовен, ноемврийски град, в една безизразна, транзитна страна... Трябваше час по скоро да замина, да прогоня мрачните мисли, да запълня емоционалния вакуум с преместване в пространството, с нови географски хоризонти, и нови срещи. Заминах.. И я забравих. Поне за известно време...