Красотата е преходна

Автор: viadolorosa
Дата: 19.06.2010 @ 22:09:14
Раздел: Разкази


Някой от вестникарите я доведе в ателието му. Анемично бледа, плоска и безформена. Лицето и беше без израз, очите без цвят, а косата подстригана почти до кожа.. Приличаше на момче. Женското в нея бе само неясен щрих.
Млада и грозна, бе констатацията от пръв поглед. Абсурдна комбинация - обидна и недопустима, но за него това беше удар в средата на мишената. Направи и предложение веднага и без заобикалки. Каза и, че я харесва, че изглежда божествено, и че никога не е виждал такава красота. Не я излъга, каза и истината. Никога не беше виждал такава грозна красота. Знаеше, че ще я има. Умееше да използва думите като оръжие. Всички жени обичат да чуват, че са красиви. Особено грозните. Готови са на много срещу съвсем малко - една добра дума.

Карото беше ловец на гола женска плът. Търсеше я навсякъде, фиксираше я с поглед като ястреб, втълпяваше си, че е тя, после започваше играта. Преследваше я. колкото бе нужно – неуморно, последователно и до края. Трябваше да я притежава. Успяваше почти винаги. Рано или късно тя беше негова.. Един път.. Светът на женските тайни се отваряше щедро. Той гребеше с пълни шепи и вземаше, колкото може да понесе. Така се чувстваше успял. Така усещаше вкуса на живота. После се оттегляше и оставаше сам със спомените от плячката. Беше като нахранено животно. До следващия път, когато го спохождаше поривът.

Плоската се съгласи веднага, без да задава досадни въпроси. Всичко беше точно и ясно. Щяха да го направят тук и сега. Без да се протакат и да отлагат ненужно.

Тя се съблече без срам и задръжки. Обърна се безцеремонно с лице, разпери ръце като за прегръдка и го погледна право в очите.

Карото се изживяваше като художник-фотограф още от гимназията.. Бе признат и обичан от тесен кръг приятели. Прехвърлил бе четиридесетте, но все още се надяваше да завалят награди, аплодисменти и пари. Някой ден! Хлябът си изкарваше от хонорарите на списания с ниски тиражи, от сватби и кръщавки в квартала. Играеше покер. Правеше удари и цакаше с каро. Оттам идваше артистичния му прякор. В свободното си време пиеше водка и понякога се напиваше без да си спомня и без да има угризения на съвестта.

Ателието му бе в едно мазе на стара административна сграда. Мрачно, опушено и задушно. Имаше маса зарината в безпорядък, статив, прожектори и подиум. Две от стените бяха голи. Между тях бе подиума, където позираха моделите.. Другите две стени бяха облепени плътно от горе до долу със снимки. Всевъзможни женски силуети в черно и бяло..Той не признаваше цветовете. Природата го бе създала далтонист, затова се бе отказал от цветната фотография..

Карото се сепна и се смути. Без дрехи Плоската изглеждаше иначе. Гърдите и бяха едри и красиви, коремът – плосък и стегнат, кожата гладка и безупречно чиста. Тяло на езическа богиня, идеална голота, без дефекти, емоции и самоличност. Това не беше плътта, която си представяше... За момент се разгневи, стори му се, че си губи времето.. Почувства се излъган. Всичко се разиграваше прекалено бързо. Нямаше го преследването, нямаше я увертюрата...нямаше бариери, пречки и трудности, които правеха победата по-сладка. Той се разконцентрира, ръцете му се разтрепериха и фокуса на апарата се размъти. Поглади рядката си русолява брада, за да прикрие неудобството си.. Обърна се гърбом, запали цигара и протегна ръка към контакта, за да включи допълнителните светлини. Това бе последната надежда. Сега тялото и се виждаше като под лупа. След като го нямаше преследването, трябваше да се концентрира на грозотата. Трябваше да открие някакви недостатъци. Нещо дребно макар.... незначително. Нещо характерно само за нея. Нейната индивидуалност. Не можеше да е перфектна. Нали я беше харесал, защото е грозна. Даже я беше почти заобичал...

Перфектни жени на земята няма. Имаше хубавици сред професионалистките, които някога го лъжеха да им плаща много кинти за час. Но само толкова. Той отдавна не искаше да има вземане-даване с тях. Презираше ги. Мразеше ги направо, заради надменността и самочувствието, заради твърдоглавието им, че красота им е вечна. Той откриваше недостатъците им. Снимаше точно там, за да им се подиграе. После с помощта на филтрите и игрите на светлосенките деформираше идеалните им пропорции, караше телата им да изглеждат нелепи и смешни. Така изразяваше презрението си.. Карото странеше умишлено от класическата красота. Неговото изкуство имаше нужда от душа и несъвършенство, а не от идеали и перфекционизъм. Обичаше грозните от съжаление. Имаше милостиво сърце. Обичаше да снима лица с бръчки, тела с недостатъци. С часове си играеше, за да ги облагороди и да ги направи красиви. Успяваше и беше щастлив. На света трябваше да има хармония... и справедливост.

Започна да щрака с фотоапарата. Разнесоха се серия откоси като от автоматично оръжие..Това бе другото му оръжие. Всъщност, главното. С него окончателно покоряваше плътта и я превръщаше в свое притежание.

Тялото на Плоската светеше в изящество като тънка восъчна свещ..Той се увлече. Беше забравил да търси недостатъци. Снимаше това, което виждаше. Глезените и бяха тънки и крехки като стъбла на кокичета. Ханшът и талията като на класически музикален инструмент, ръцете и се огъваха като морски вълни, а овалът на лицето и .. Не му ли напомняше малко за жена му.

- Възбуден ли си – попита тя неочаквано и го накара да се изчерви. Никой до сега не му беше задавал такъв безцеремонен въпрос.

Отговори на провокацията с провокация

- Интервю ли правиш с мен ?

Знаеше, че е студентка по журналистика, начинаеща репортерка в един новооснован вестник. Грозна и съгласна на всичко. Така му бяха казали. На всичко..

Карото се обърка отново. Дали не беше дошла тук с нечисти намерения. Да го провокира, да го съблазни, да го въвлече в сексуални игри. А после да напише за него, че спи с моделите си. Някои колеги го правеха. Но той не. Не беше си и помислял досега. Толкова жени бяха минали през ателието му...Толкова години...

Тя се усмихна за първи път.

- Не! Питам просто от любопитство. Искам да знам какво чувстваш..

Карото не знаеше какво чувства докато снима. По-точно нямаше време да мисли за това. Изглежда, че не чувстваше, защото беше в транс. Нямаше го. Чувствата се пренасяха в изцяло в света на женските тайнства. Мисълта му витаеше между ширината на блендата, силата на прожекторите и светлината, която рефлектира върху обекта...

- Не мога да ти го опиша. Не знам.

- Харесваш ли ме?

- Не знам.

Тя го погледна с неразбиране и замълча. Загледа се в стените със силуетите..Тълпа от жени. И всички са стояли тук на нейното място, между двете голи стени...Жени... Някои бяха невинно млади, други пищно зрели, трети тъжно презрели. Имаше красиви и грозни. Слаби и закръглени. Стотици различни лица - профили и анфаси, очи и устни и носове. Ръце, гърди и деколтета...Бедра, колена и прасци.. Жени! Облечени, голи, разсъблечени. Наметнати с надиплена драперия, с бяла мъжка риза, разкопчана отпред. Забулени в неясни затъмнения и размътени светлини.

- Това е жена ми, най горе в дясно... Така изглеждаше преди двайсет години. После започна да се променя...

Карото бе разведен от две години. Разделиха се, защото тя обикна друг. Отиде си от дома му, но в ателието го навестяваше все още. Последните и снимки бяха истински шедьоври.

- Студено ми е - изрече Плоската изведнъж и това трябваше да означава, че сесията е приключила.

Карото постави фотоапарата върху разхвърляната маса с разочарование и примирение. Не беше успял да се развихри. Не бе разбрал двойнствената същност на това женско създание- грозна и красива, смотана и нагла. Не знаеше дали да я обича или да я презира...

Изпрати я до външната врата. Мълчаха по коридора.

- Защо дойде да те снимам? Знаеш, че не плащам нищо. Търсеше скандал, провокация...Секс...

Погледна го с безизразното си лице. Очите и не бяха безцветни. Поиска му се да ги види. Сини, сиви, зелени, а може би с цвят на люляк. Може би да започне да снима цветя...Те винаги са красиви.

Не му отговори. Извади от джоба на раздърпаното си яке визитна картичка и я набута в ръката му...

- Обади ми се когато искаш..Да се видим...

Карото взе картичката и я натика в джоба на панталона си.

Плоската си тръгна без да се сбогува.

- И побързай, защото красотата е преходна. Искам да я оставя при теб.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=126818