ХуЛите - Без шансове

Баба Пена Шишарката веднъж тръгнала към гората за дърва. Да кажеш, че нямаше с какво да си накладе огъня, разбрано. Само, че дръвника й, дето е навсред двора, ще я надживее.
Ама пусто, навик. Както оправдаваха вродената си хитрост съселяните ни. От него, не можеш се измъкна, както и от собствената кожа. Дръвца ще си донесе жената. Хора може да срещне по пътя и побъбри с тях. Другото, по-пикантното, нямаше да го сподели и пред попа в неделната изповед. Така де, защо да не се случи и нещо по-друго, под сенките на дърветата. Гора е това, хората в нея винаги стават и малко по-различни.
Първо я забелязали дърварите. Често бяха виждали Шишарката, но сега чак се сепнали. Тя обаче, нали мислела за своите работи, тях щяла да си гледа. Приклекнала до един храст и заозъртгала на всички посоки. Обладана от някакво по-особено очакване и вълнение. Доста приличало то на онова, което вършели други жени. Ходеха те напред - назад, на ситни растояния покрай магистралите на страната ни. Правеха двайсетина крачки в едната посока, сетне в обратната отново толкова. Защото никъде не им се искаше да ходят, а обратното, чакаха. Някой да спре и ги отведе, където иска, но да си плати по тарифата. Както си му е реда.
Само, че дърварите не бяха дошли да дават, а да вземат. Да получат по някой и друг лев от незаконната сеч, дето щяха да извършат. Помислили те клекналата за опасен съгледвач по горите и като подплашени елени, шмугнали се по-навътре из шубраците.
Шишарката усетила провала, въздъхнала тежко и тръгнала отново. Вървяла така, чак докато забелязала идващия по пътеката горски. Чевръсто се навела към земята, уж да огледа клонките. Опитното око на човекът в зелени дрехи, трябва отдалеч да бил познал задника, щом веднага влязъл в своята длъжност и подхванал с наставленията.
- Бабо Пено, - подвикнал властно той. - Само сухото да взимаш. Дето освен за огън, друго за нищо не става.
"Да те вземат мътните, а ти за какво ставаш" - отвърнала му в главата си Шишарката, но изрекла почти весело:
- Така ще направя. Нали ти знам приказката, гората трябва да се пази.
Последното направо било излишно. Горският вече я бил съвсем отминал. С онова безразличие, с което заобикалял отдавна прогнилите дървета.
Баба Пена въздъхнала сърдечно като след лоша равносметка, но вярна на своя неукротим дух, решила. Ще продължи пътя си. Вероятно забравила, че отдавна и някъде е загубила вълнуващата си женственост.
Стъпвала бавно, както ходят само унесените в мисли човеци. Спряла едва, когато срещнала най-нежеланият и опасен измежду горските представители. Мечката се пръкнала на пътеката внезапно и с намерения, като спуснат по сигнал данъчен. Застанала и в стойка, сякаш вярвала, че ще я дават и по телевизията. Възрастната жена направо и прекрасно усетила неравностойността от всякаква честна и открита схватка с тежкия и много силен звяр. Затова прибягнала до най-старата и най-женска уловка. Ще легне без покана и уговорки на тревата. Повдигнала тя крака и дори поприсвила малко коленете. Знак за примирение и отстъпчивост. Рунтавата мецана съвсем търпеливо наблудавала и изчаквала всичките нейни действия и приготовления. Едва тогава пристъпила бавно и опипващо. Задържала обаче муцуна само няколко мига до тялото на полегналата и вече почти спряла да диша в очакване. Сетне още по-бавно, направо отегчено затътрила своето туловище към близкия малинак.
Баба Пена не знаела или просто от страх била забравила, че мечките не посягат на мърша. От тоя ден, никой в селото ни повече не видя Шишарката да ходи в гората за дърва.
Цветко Маринов