ХуЛите - Кобилицата

Преди години с командировка, попаднах в крайдунавското село Гиген. След края на работния ден, единственото място където можех да убия времето си, беше селската кръчма.
Изглежда кръчмарят да ме сметна за високо началство, защото моментално смени покривката на масата с друга. Не беше по-чиста, но поне нямаше толкова петна колкото останалите.
С влизането огледах шишетата по рафтовете и си поръчах коняк "Плиска". Шефът на заведението, за да потвърди, че много уважава "другарите от горе", незнайно от къде измъкна и шише от толкова дефицитната "Кока - кола".
Така, че не ми остави много варианти за поведение. Освен да извадя на бял свят своето "Благодаря" и се настроя за ролята на самотник до масата. Не познавах никого от посетителите. И те знаеха добре принципа, "при външни и особено, до големи хора, не се сяда без тяхната покана".
Не бях прехвърлил още както трябва тая мисъл в главата си и за да я опровергае, към моята маса пристъпи възрастен селянин. Знаех вече как се казва. Докато поеме от кръчмаря своята чаша, някой го бе назовал по име. Бай Печо след своето "Добър вечер", изтълкува го и като "Свободно е". Защото тежко и доволно отпусна тяло на проскърцалия стол. Така, както го правят всички негови набори по земята. След което метна и недвусмислен поглед. От ония, означаващи единствено и разбиращо се, покана за раздумка.
Приех я, но само да не го разочаровам.
- Да му ударим по една.- казах. - Нека усетим мъжките си души.
- Мъжки, вятър - изрази моментално несъгласието си бай Печо. - Какви мъже бяхме ние едно време.
Казаното излезе почти колкото покривката върху която остави чашата след малка глъдка.
- Били сте, - опитах да приема и едновременно да отбия твърдението му с шега. - Сега, както го мисля. И една ментичка може да ги поизмъчи.
- Не това имах в предвид - продължи старецът, но подсказа, че добре схваща намеци. - Мъж дето натиска пиенето, по-рядко му се случва да прави това с жените. От мен да го знаеш.
Сетне отпи дребна глъдка от ароматната зеленка. Преди да продължи и без моето подканяне своя разказ:
- На младини, още ерген, бях овчар. Човек захване ли се с добитък, отдалечава се от хората. Затова настанеше ли времето за пладнуване, винаги смъквах овцете все около воденицата. Тогава нашият Гиген имаше много голяма и добра воденица. С даракчийница до себе си.
Използвах аз тия час - два, дето ми даваше слънцето. Трае почивката на животните под сянка, аз се пораздумам с мливарите. По-истина беше, че да погледам булките и момите, които идваха да бият вълна или чергите си. Ергенско око, всичко ми харесва. В интерес на истината, момите и булките на Брест бяха далеч по-хубави от нашите. Те често се дразнеха и не толкова за това, а защото ония, чуждите, заради чара, взимаха им реда при валяците. И мливарите не криеха, харесваха повече женската част на съседното село.
Така и на моите очи се лепна една от техните. Според приказките на хората разбрах, вече била женена, но когато слънцето те заслепи в очите. Има ли значение. това на обяд или малко по-рано е станало.
Ех, пък когато улових и част от техните женски мурафети, работата стана напечена съвсем. Запари под краката ми, а върху сърцето ми отнякъде изсипаха на сто огнища жарта. Жените, като пооваляха глава и дрехите с валма и паспал в даракчийницата, неизменно отиваха на реката. За там вече няма какво да ти разправям, защото не ми прилича на годините.
Само за моята красавица няма как да пропусна. Истинска самодива, казвам го. Изричам думите си, едва на няколко глъдки мента. И най-хубавата погача, колкото да я гледаш, гладен ще си останеш. Трябва залци да отчупиш от нея, така ще заситиш гърлото.
Гледането продължи, докато един ден събрах толкова смелост, колкото ми трябва, за да браня стадото от цяла глутница вълци. Тръгнах към върбалака. Шмугнах се малко преди хубавицата от Брест да се появи на онова място, където всеки път се къпеше. Знаех вече и какво ще да видя по-нататък. Нали вече ти го казах, залци ми трябваха. Едвам изтраях да смъкне престилката и като вълк през плет, скочих отгоре й. Тогава жените от съседното село не бяха никак от плашливите. Такава се оказа и моята. Изрече по-рязко "Хей! Я се махай от тук!" и помисли, че с това ще свършим.
Не стана. Сграбчих я през кръста и като агне по Гергьовден, тръшнах на земята. Започна се едно борене, дето разправянето му с малко думи няма как да стане. Булката освен хубава, излезе и доста яка. Измори ме здравата с въргалянето. Лъснаха кълките й под мишниците ми и това удвои силите за по-нататък. Изглежда и съблазънта ми го разбра. Уж даде вид, че ще се отпусне, а било да ме подведе. Да сваля длан от устата й.
Направих го и сбърках от глупост. Женището викна с цяло гърло "Хора! Помощ!". Крещи милата, но вниманието ми е цялото върху колана и копчетата на панталона. Най-много по онова, дето заради което, овцете дни наред пладнуваха повече отколкото трябва. И се връщаха от паша в селото, направо гладни.
Трябва да съм бил доста увлечен от дето вършех или исках да направя. Щом не съм забелязъл, кога две сенки са били надвиснали над нас. Моето желание и съкровище, нали е с лицето нагоре, лесно видяло другите жени. Чакаше спасение, а и те от нейното село. Вече толкова години от тогава, все ме гложди съмнение. Дали жената толкова не искаше или направи викането заради очите на ония, които ни видяха. Не знам. Взе тя, че извиси глас. Върбалакът чак се размести от нейното "Удрете!Бийте, че ще стане белята!"
Наистина тъкмо докопах моето и се канех да литна нагоре към небесата, когато ония се разбързаха да ме свалят колкото може по-скоро на земята. Едната от тях вече била вдигнала отгоре ми своята кобилица Миг след като започна сладостта, застигна ме друг огън. Дървото ме ръфна като вълк по задните части. Хапне ме отзад, тикна се напред...
Вече помислих, че бай Печо, унесен в спомена е забравил за мастичката пред себе си, но той отново посегна към чашата. Отпи една по-здрава глъдка и приготви да довърши своя разказ:
- Какви мъже сте вие, днешните. Жените да ви доканят и подмамват с миниполи. Забравят дори копчета от блузите си и какво ли още не измислят, само дано тръгне някак.
Мъжът така го разбирам. И с кобилица да бият задника му, да не изоставя мъжката работа. Щом я захване веднъж, нека си я свърши.
Това е. Ха сега, наздраве.
Цветко Маринов