ХуЛите - Андантина 123.

123. Пожарът

Дедо Вано забелязва един мъж с позната стойка и походка да излиза от навалицата пред Читалището и да тръгва по Главната улица.
Зрението на стареца е доста отслабнало и от постоянното си място на пейката в градинката пред Замбези той едва ли може да го познае.
Но когато наближава, човекът обръща глава към улицата, водеща към Партията, и дядото се вцепенява. Дори под сянката на липите, погледът на мъжа блясва и го пронизва цял. Старецът се разтреперва. Така блестят очите на вълците през нощта, когато наближат огъня на овчарчетата. Той е !
Вано не може да го забрави никога. Беше преди почти двайсет години. Вече се беше прибрал в къщи и вечеряха, когато забиха камбаните. Откъм Голямата жълта река над покривите се виеше гъст черен дим в заревото на пожара. Складовете горят !
През нощта го прибраха без никакви обяснения. В Управлението бяха събрали всички работници от мандрата. Лицата на мъжете бяха побелели от страх. Не можаха да си кажат нищо.
Набутаха Вано в килия без прозорци. Двама. Този, черният – напред. Докато мандраджията да отвори уста, и агентът започна да го удря с дебелата сопа.
- Саботьор ! Вредител ! Ти ли запали склада ? Кой ти помагаше ? Кой ? Казвай всичко ! – Другият само гледаше. Зад стените се чуваха псувни и охкания.
Заливаха го с вода от кофата, за да го свестят. Вано се беше шашардисал. Не можеше да разбере какво искат от него. Беше готов да признае всичко - само и само да престанат. Добре, че не знаеше нищо. Колко време продължиха, не може да си спомни. Но спряха и излязоха.
Дълги часове никой не влезе в килията. Не можа да мигне от болка. Цялото му тяло се тресеше от студ и ужас. Беше се подпрял на стената, втренчен в отсрещния зид. Единствената светлина проникваше изпод прага на желязната врата.
Накрая тя се отвори.
Вано повдигна глава. Идваше ли краят ? Влязоха трима: Карис, черният и още един, който не познаваше.
- Какво сте го направили ? Я му помогнете да стане !
Отведоха го в една стая. Карис седна зад бюрото, а другите
двама – на столовете край арестувания. Започнаха да го разпитват по-спокойно. Когато се стъмни, го изпратиха с униформен полицай до умивалнята – да се измие добре и да се стегне.
- Вано, сега тихо-тихо се прибираш в къщи. Ще си стоиш там и няма да излизаш никъде още два дни. Може пак да ни потрябваш. После, ако не те извикаме - отиваш на работа. Както обикновено. И нито гък ! Ясно ли е ?
- Ясно.
Преди процеса, Карис го вика още един-два пъти. Да го
инструктира какво да говори пред Съда. Бяха намерили подпалвача – един съученик на дъщерята Лила. Платили му от Запада – да направи саботаж преди изборите. Точно се беше разсъхнала работата с Федерацията между двете страни и отношенията им се бяха обтегнали до крайност.
Осъдиха злосторника на смърт и го обесиха в двора на Затвора. На раираната куртка с карфица беше забодена присъдата. На врата бяха окачили табелка с надпис ПРЕДАТЕЛ И САБОТЬОР. Вися цяла седмица, преди да изчезне завинаги.
Няколко години Вано виждаше сегиз-тогиз отдалеч изтезателя си. Но черният агент не се задържа дълго в града. Говореше се на ухо, че бил замесен в някаква женска история и станал неудобен за властите. Ето, че се беше появил отнякъде.
Старецът потръпва и се оглежда наоколо. Сянката на кипарисите е паднала над пейката и му става студено. Той се надига с труд и закуцуква бавно към къщата си, подпирайки се на бастуна.