ХуЛите - Очите й

Прашно и потно време, върволица от клиенти пред камиона. Както е тръгнало, след час-два стоката ще свърши, той ще се прибере на село и ще удари една ледена ракия. Мъжът примлясва замечтано, но бързо се усеща и вика към каросерията: три килограма чушки каза госпожата, не чуваш ли, не два! И шест килограма боб – на две места по три! Слабоватата руса женица снове безсловесно между щайгите и чувалите, пълни торби, тегли ги на кантара и от време на време прокарва език по подутата си устна. Май снощи прекалих, мисли си мъжът долу и тъпче пари в чантичката, добре, че не й насиних и окото – лошо е за търговията...
“Ама не знаех, че тука ще намеря такива хубави и евтини зеленчуци, и съм само с пет лева!” – тюхкат се пред него напрещели мургави гърди. Мъжът плъзва поглед надолу по тънката талия, мислено обарва облия ханш, слиза до стегнатите закръглени прасци. После вдига поглед към лицето и се загубва в две златистокафяви очи, изпъстрени със закачливи черни точици. Хич не му идва наум да мисли: вземайте, госпожа, вземайте, после ще ми донесете парите... Четиринайсет и трийсет и пет, нищо не ми оставяйте сега, ама как ще носите сама всичко? Яката фигура с вирнат задник потъва между еднаквите сиви блокове, клатушкайки се от тежестта. След десетина минути той пак ще надникне в тези очи...
През работно време по принцип не се занимава с жени. Гледа да върви алъш-веришът и да понатрупа някой лев. Има си една парясница от съседно село, зимата често прескача до нея. Пълна програма, братче – каквото ти е кеф! Неговата ли? Че смее ли да гъкне тая суха ялова овца: три дъщери му изтърси и той тъй и не чу истинския глас на оная си работа...
Свърши бобът, госпожа, има от другия – не е по-лош. Както решите! Осем и петдесет... Мамка му на оня вампир баба Яна – никой не може да изкара боб като нейния. Той даде семе и на други: уж същата почва, водата си е вода, ама не става! Бае ли му дъртият прилеп, препикава ли го? Че и се изтарикати и взе да вдига цената!
Тая пак си облизва джуката и се тутка. Хамава пръчка, ей! Не й стига акълът, че сега е жътвата! Ако й фрасне един, ще се усети тя, обаче няма как – в града са и хора има. Взе я 18-годишна и още тогава си беше заплес, а той, тъпанарят, си мислеше, че човек ще я направи. За първи път я наби година след сватбата. Беше се прибрал вечерта, ревливото бебе спеше в количката, навсякъде беше тъмно. Нямаше ядене на масата, в мивката – мръсна чиния, а интелигентката книга четеше на светлината от уличната лампа. Че като я почна! Изби й от тъпата тиква някакъв си Пушкин барабар с поемите му и болните й мечти за следване: блъскаше й главата, блъскаше, блъскаше, докато стената почервеня.
Какви жени имат само хората, ама са гледали навремето!

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"