Истинската Долорес

Автор: iskraveselinova
Дата: 13.11.2009 @ 16:19:36
Раздел: Избрано проза


Сигурно мнозина са чели "Долорес" от Стивън Кинг. А дали са се замисляли, че наистина може да се случи нещо подобно? И то се е случило. В едно безименно село. Моето село.

Най-хубавите ми детски спомени са от времето, прекарано при баба на село. Прекрасни летни ваканции, добри хора, игри до премала.
Вечер по тъмно беше най-сладкото. Бабите кацаха по пейките, след като са посрещнали стадата, издоили са добитъка, сложили са нещо да къкри за вечеря. Седяха и си приказваха кротко. За реколтата, за времето, за деца и внуци. Пооплакваха се от болежки. Ние се завирахме край тях. Обичахме да ги слушаме. Бяха мили и сладкодумни. Рядко се засмиваха, но тихичко, благоприлично. Във всичко бяха благоприлични те, нашите баби. Спретнато пребрадени с вдовишките забрадки, вехтичко, но чисто облечени. С шарени тъкани престилки. На всяка престилка имаше огромен джоб, пълен с бонбони "Лакта" и "Лукчета". Току някоя баба бръкнеше в джоба и раздаваше бонбони на всички деца. Нашите баби не знаеха, че сладкото е вредно. А ние, напук на всички теории, нямахме кариеси.
Щом запееха първите щурци, старите се прибираха. Излизаха младите жени. Уморени от дългия летен ден- и на работа да ходиш, и къща да въртиш, и в градина да влезеш. Оглеждаха ни критично и ни се поскарваха от приличие, да не каже някой, че не си поглеждат децата. Ние слушахме, съгласявахме се на всичко, само и само да не ни приберат. Защото те си разказваха често пъти по- пикантни клюки и ние слухтяхме жадно, наперили уши.
Показваха се и мъжете. С мокри коси, с ухание на евтин одеколон. Тръгваха за Хоремага. И всеки тикаше велосипед- най- популярното превозно средство на село. Мнозина работеха по железниците и се изтипосваха с униформите, за авторитет. Не бързаха да тръгнат, помотаваха се, палеха цигари, разменяха празни реплики. И ето че като по часовник се появяваше Разпасана Станка. Задаваше се по пътя откъм градчето, яхнала очукан зелен дамски велосипед. При ритмичното въртене на педалите роклята й се повдигаше и откриваше лъскави заоблени колена. Мъжете се наперваха като петли. Жените настръхваха като котки срещу уличен пес. Станка стрелваше един черен поглед към хората и учтиво поздравяваше. Мъжете кривяха шии след нея. Угарките като светулки прелитаха в уличната пепел. Жените шушнеха и пустосваха след изчезващия в мрака силует на Станка. Мъжете изведнъж ставаха припрени и бързаха да завъртят педалите към тъмното. Жените се умълчаваха нещастно.
-Кой ли ще е тая вечер? - не се сдържаше някоя и изхлипваше.
-Мълчи ,кака, мълчи! - обаждаше се друга с глас на патила- препатила. -Ще се поклати отгоре й и пак при тебе ще спи.
Другата не отговаряше, раменете й ситно се друсаха.
И на нас, децата, ни ставаше тягостно и тъжно. Мразехме я тая Станка, с грозния и всичко казващ прякор. Нощта ставаше черна и зловеща. Разотивахме се...

Миналата година се отбих да навестя баба на село. Още на първия уличен стълб видях некролога на Станка. Зачудих се- жената беше млада още, колкото майка ми, здрава беше, какво се беше случило?
Баба ми разказа, че Станка паднала в ямата за водомера и там умряла. В къщите често водомерите са вкопани дълбоко в земята, за да не замръзват през зимата. Предния ден се отбила инкасаторката. Явно Станка е забравила да сложи капака на ямата. И през нощта, отивайки навън по нужда, пада в нея. Било зимно време- студ, сняг, виелица. Околните къщи от години пустееха. Само в една имаше бабичка и тя съвсем грохнала вече. Станка сигурно е викала много, но нямало кой да я чуе. Намерил я след седмица племенникът й. Дошъл си от града и открил леля си на дъното с изметнати счупени крака, синя като патладжан и озъбена от мъки.
След няколко дни баба ме покани да ида с нея на гробищата. Пребради се с нова черна кърпа, набра цветя, взехме две тесни мотички и отидохме. В селските гробища е тихо, заветно. Едно магаре беше спънато между тревясалите могилки. Кръстовете бяха налягали на една страна, бурените стигаха до пояс, лениви гущери бляскаха с люспи по камъните. Взехме мотиките. Плевяхме, чистехме, изхвърляхме на купчини тъмнозелените буренаци. Слънцето бързо ги напичаше и те прегаряха, пожълтяваха и се свиваха. Работехме, а баба говореше на покойниците:
-Тате, тате, откога те сънувах, че ти се прияло пилешка чорба .Ама пусто, все не остава ред. Другата събота ще заколя едно пиле. На мама локумки ще направя. Имам прясна мас, като мляко е - бяла, бяла... Мамо, аз и юфка ще ти сваря, че ти много я обичаш.
Приказваше им баба като на живи, а на мен душата ми се стягаше. Оставих мотиката и се залутах между кръстовете. Тогава зърнах баба Недка. Сгърбена, свита, седнала до гроба на Разпасана Станка. До главата й. Седеше и също като баба ми нареждаше монотонно:
-Станке, очистих ти, сложих ти прясна китка и чимшир съм боднала до главата ти. Да се кичиш... Станке, колко мискинлици си ми правила и пак се сърдиш. Пак ми се присънваш. Казах ти, не идвай, страшно ми става, самичка съм. Защо шумолиш нощем в царевицата? И кучето се плаши и вие, а денем все се вре в полата ми. Не ме пази, иска аз да го пазя. Ти, Станке, си много виновна. Помниш ли бате си Митьо? Моя мъж? Как няма да го помниш. Пъртина беше повлякъл до вас. "Ти- кай- си ми никаква. На мен Станка ми е на сърцето. Да знаеш- кай- и тебе, и деца ще прекрача и пак ще ида при нея. "Тъй ми думаше. Облече си ризата, дето аз съм я белила, аз съм я кърпила и излезе. У вас идва. На мен не продумва. Три деца му родих, не ми продумва. Ни за хубаво, ни за лошо. Ако не беше умрял- щеше да ме остави и да те вземе. И пак при тебе умря- отгоре ти умря.
Потта бавно се вледеняваше на гърба ми. Тонът на баба Недка ставаше все по- студен, все по- страшен и аз вече знаех, ЗНАЕХ!
-Чух те, Станке, като викаше. Как няма да чуя? Врат- врата сме, една ограда ни дели и то само думата й, че е ограда. Оня ден изтървах прасето у вас. Дармадан направи. Чувах те два дена. Първо само викаше, после взе да викаш и да плачеш, по- сетне само плачеше. Не устисках, дойдох, наведох се.
Баба Недка хищно се приведе над топлата пръст.
-Като ме видя, засмя се и викна: "Господ те прати, сестро, викни хора, че се потроших!" А краката ти разчекнати. Ти си свикнала да те разчекват. И моят Митьо малко ли те е разчеквал... После взе да виеш като моето куче. Виеше, молеше се. "Како Недке, не ме оставяй! Недке, сестро, недей! "Не съм ти сестра аз. Кучката ти е сестра! През нощта като сви студът и заваля сняг, си рекох: "Свърши се! Отнесе си я Рогатия! "А ти ви до сутринта. Корава душа, кучешка, лесно не излиза... И сега мислиш ти, глупава стерво, че ще ме уплашиш? Мене?! Мене единият ми крак е вече оттатък. И аз съм се разчекнала като тебе.
Старицата се изкиска късо. После утихна. Остана с наведена глава, забрадката спусната над очите. На пръсти се отдалечих. Баба си почиваше, приседнала на един камък, но първо беше постлала престилката си, да не я "пие" камъкът. Едно цигане, осополивено и по ушите, отвърза магарето и го поведе. Над полето трепкаше мараня. Отдалеч се изви червената лента на обедния влак. Един гущер пролази край мен и се шмугна някъде. Нещо прошумоля зад нас. Обърнах се. Нямаше нищо.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=117862