ХуЛите - За баба ми Полихрония (из спомените на Джимо)

Преди три седмици развих предположението си, че текат руско-американски преговори за иракския нефт. Пет дни подир това и Би Би Си се спря на тази тема. Преди две сряди се появи есето ми "За обувките ..." - не мина ден и акциите на обувната индустрия скочиха с 11 %, а София бе залята с рекламни пана за предстоящо изложение "Кожен свят".
Не помня какво писах миналата сряда, но съм сигурен, че ден-два по-късно из горите на щата Мейн започна да броди ловък снайперист. Днес съм решил да поговоря за баба си Полихрония. Това е един от сигурните начини да накарам Би Би Си да поразсъждава за Трафалгарска битка и да ви осведоми за цената на брендито на Ню-Йоркската стокова борса.

Полихрония
В детството ми есента идеше с тихи стъпки и присядаше в Траката - място отредено за съзерцаване на умореното от лятото море. Малко преди да се появи тази кротка гостенка, огнището на баба ми Полихрония начеваше да пуща кълбета дим, като комин на тежък немски крайцер. Този пушек известяваше началото на големия туршиен пасион. Настървена и превъзбудена баба ми се втурваше да обурканява лятото. В средата на октомври туршиените й страсти се успокояваха, а от благодатна им жар се раждаше туршиеният шедьовър "Битката при Трафалгар". Знайно е, че младото Божоле се появява с точността на швейцарски часовник в третия четвъртък на ноември. "Битката при Трафалгар" се раждаше винаги в третия понеделник на октомври. Седмица преди това започваше метаморфозата на баба ми Полихрония Тракидис. Както какавидата дава лекокрила плът на пеперудата, така за няколко дни духът и материята на баба Полихрония се изменяха неузнаваемо и я превръщаха в истински адмирал от флота на Нейно Величество. Незнайни, до вчера обрекли се на исихазъм инстинкти, се събуждаха в нейното тяло и я освобождаваха от посредствените дребнавости на ежедневието. Над пианото й се появяваше копие от картината на Гемайлд фон Шамбер, изобразяваща славния за Британската корона завършек на сражението - Виктория, заобиколена от посрамените Редутабъл и Буцентавър. Съзерцаваше я с часове, докато вдъхновено свиреше фугата "Англия очаква всеки да изпълни дълга си". Тази виртуозна творба бе получила на младини, като дар от своя ухажьор маестро Г. Атанасов - в онези години капелмайстор на варненския флотски оркестър. От това всепоглъщащо занимание я откъсваше единствено книжката "Битката при Трафалгар" от полковник Дебриер, най-доброто описание на Трафалгарската баталия. Досещате се навярно, че баба ми я бе наизустила. Въпреки това, я препрочиташе с възторга на първооткривател. Неусетно идваше неделята. Баба ми прибираше косите си на адмиралска плитка, засукваше мустаци и поемаше към зеленчуковия пазар. С набито око и властни жестове на мичман, тя подбираше най-снажните червени и зелени чушки, най-къдравите зелки, горди моркови, мъдри глави червен лук, палаво разрошена уханна целина, зелени като очите й домати и излъчваща британско високомерие гулия. През това време дядо ми Тракидис наточваше ножовете Солинген, а подир туй измиваше до блясък 6-галонната стъкленица, специална изработка на чешки сткълодув. Може да бъдете сигурни, че щом изплуваше от морето при Траката, мокрото Слънце на третия понеделник от октомври дълго се дивеше на натюрморта в градината на Полихрония. Ошарени от есента дървеса, под тях маса със снежно бяла покривка, върху нея огромна стъкленица, шилява бутилка "Метакса" и купчина зеленчуци, спокойно очакващи опитната ръка на майстора да ги превърне в шедьовър. И съвсем скоро това се случваше. Дядо ми напълваше стъкленицата с кладенчова вода. С ловкост на алхимик хвърляше 2-3 шепи сол и няколко ливки първокачествен оцет. Така водата в стъкленицата заприличваше на Атлантическия океан при Гиблартар - същия цвят и същата 34 % соленост. След това Полихрония и Тракидис търпеливо започваха да разполовяват чушките, превръщайки ги в здрави корпуси на кораби. 18 френски и 15 испански зеленочушкови срещу 27 британски червенопиперени. Мачтите изработваха от най-тънките морковчета, а върху тях закрепваха платна от зелеви и цвеклови листа, готови да уловят и най-нежния полъх на вятъра. Някои от бордовете бълваха карфиолени залпове. От други стърчаха заканителни морковени и зелевокочанни цеви. Винаги последни от Полихронения стапел слизаха адмиралският "Виктория" и достойните му противници "Редутабъл" и "Буцентавър". Две-три зелки, умело клъцнати, където трябва, оформяха бреговата ивица между Кадис и Гиблартар. Там щръкваше нос Трафалгар. Следваше отговорна работа. Гулията, морковите, зелените доматчета и зелевите кочани трябваше да дадат плът на смели матроси и офицери, облечени в красиви униформи от листа на зеле, целина и нежни люспици лук. Малко след пладне почти всичко бе готово. Френско-испанската ескадра поклащаше линеен строй към Гибралтар, а британската се готвеше решително да го разсече. От тримачтовия, 100-оръдеен "Виктория" вдигаха Нелсоновия сигнал "Англия очаква всички да изпълнят своя дълг" - умело изографисан върху зелево листо със сок от цвекло. Пръв между френско-испанските кораби се шмугваше винаги червенопипереният "Роял Сюверен". Подир него флагманският "Виктория" търсеше да се срази с огромния 130-оръдеен "Сантисима Тринидат" и "Буцентавър", управляван лично от изцяло зелевия адмирал Вилньов. По пътя към него тя налиташе на "Редутабъл". Няколко минути двата кораба се гърмяха безпощадно с топовете си, бълващи гюлета бахар. Палубите им се покриваха с апетитни късчета моркови, гулия, зелеви кочани и зелени доматчета - отломки от някога достойни офицери и матроси. Скоро от "Редутабъл" забелязваха блестящите Нелсънови еполети (Полихрония майсторски ги изработваше от царевични зрънца). Коварен унтер-офицер се покачваше на фогмачтата и 0.56 дюймовият му мускет изстрелваше безпощадно точно зрънце черен пипер. То проникваше през лявото рамо на смелия адмирал, вече дарил на Империята дясната си ръка и дясното си око. Преминаваше през белия му дроб и засядаше в гръбначния стълб на прекрасното му тяло от гулия. Адмиралската риза от нежна люспица лук се обагряше в червено, умело пресъздадено от баба ми със сок от цвекло и арнаутски лют пипер. Широкоплещестият Харди, капитан на "Виктория", с тяло от зелев кочан, пренасяше адмирала от палубата в каютата, а после многократно притичваше за да му докладва за битката. Някъде след 5 подир пладне всичко приключваше. Зеленопиперената френско-испанска армада се поклащаше посрамено, а Нелсън изричаше последните си думи - "Оставям лейди Хамилтън и дъщеря си Хорация на грижите на Родината!". Щом ги чуеше, Полихрония поставяше изстрадалото тяло на адмирала в бъчвичка, направена от дюла. Напълваше я догоре с "Метакса" и внимателно я връщаше на вече подхванатия от щорм "Виктория". После стъкленица слизаше в тъмното мазе и разкриваше отново обурканената историческа истина чак на 9 януари.

Де Гол
През есента на 1967 бях поканен от CERN да направя серия опити върху ефекта на Черенков-Вавилов. На път към Женева се отбих в Париж. Отдавна бях обещал да дам шахматен сеанс на 49 дъски и да изнеса сказка в Академията на науките на тема, която трябваше да бъде изтеглена заедно с числата от френския тотализатор. По-малко от час ми бе нужен за да матирам 48 противници. Останал бе само един, който с упорство на есенен дъжд, се опитваше да се измъкне от тежкия мителшпил. В дебюта непохватно бе играл странна смесица от царски гамбит и атака на Филидор. Рядко поглеждам лицата на противниците си. Този път го сторих 6 хода преди да го матирам. Лицето ми се стори познато, особено характерната му шапка. Да, това бе Де Гол - нямаше и съмнение, особено след като поразгледах заобиколилите го мъже - сурови, решителни лица и еднотипни лявоиздути черни шлифери, навярно шити на ишлеме в ДИП "Осми март".

- Мaitre Mitri, за мен е чест да загубя от световен майстор като Вас! Приемете моите възхищения, а така също така и поканата ми за един а la chasse pour des lievres в Булонския лес, гдето се надявам да намерим и превъзходни трюфели.
Приех и двете. В онези години Булонския лес бе пълен с дивеч, а под дъбовете се въдеха бели и черни трюфели. Съветвам ви, получите ли подобна покана от френския президент да я приемате на часа - по време на лова се сервира превъзходен коняк, подчертано без кафе. Освен това попадате и в чудната компания на Potamochoerus porcus, специално отгледани в двореца Версай шопари-трюфелонадушвачи - хитри, игриви и приятни събеседници.
- Маестро - каза ми в края на лова Де Гол - видно е, че притежавате, не само умна глава, но и точна ръка. Вие сте един истински Нелъсън за булонския заек и Tuber Magnatum*.(Бях натръшкал 21 заека само с 16 изстрела, а моят шопар Гвендолин бе успял да изрови поне 2 кг бели трюфели). Апропо, Джимо, знаете ли защо Франция загуби Трафалгарската битка? Само моля, не ми цитирайте дотегналите обяснения за военните стратези за слабата подготовка на френските канонири и адмирали.
И без да дочака моя отговор Де Гол продължи:
- Трафалгарската битка бе най-голямата рекламна кампания, правена някога в света. Целта на Франция бе да издигне в центъра на неприятелска Британия паметник на френската стомана** и да рекламира превъзходното си бренди, благодарение на което катедралата Св. Павел съхранява тлените останки на адмирал Нелсън***.

* лов на диви зайци (ако не ме лъже паметта)
** Колоната на адмирал Нелсън на Трафалгарския площад в Лондон е излята от стоманата на френски и испански оръдия.
*** Тялото на адмирал Нелсън е съхранявано в бъчва с бренди от 21 октомври 1805 до погребението му на 9 януари 1806 г. в катедралата св. Павел. Причината за това е, че адмиралският флагман "Виктория" е бил твърде разнебитен сред Трафалгарската битка и е трябвало да бъде ремонтиран в Гиблартар.

октомври 2003 г.