ХуЛите - Вдъхновение, опашки и ...

Вдъхновението чака. Дълго. Изнервено е вече, разхожда се нагоре-надолу, от главата, през гениталите, до копитата. Но никой не му обръща внимание. Навсякъде има дълги, безсмислени за него опашки.
А то иска просто да излезе навън. Но гишетата все му казват, че му липсва разрешително, че часовете за излизане са свършили или просто, че е още много малко, за да се качи на увеселителното влакче.

Но то бе упорито и не се предаде, не можеше да се предаде. Всеки ден се събуждаше, малко порастнало през нощта. Със свежи сили обикаляше всички нерви в главата, но те все бяха заети с поредната туристическа група от невротрансмитери, които обръщаха всичко с главата на долу и после цял ден се чистеше след тях, но пък поддържаха икономическия баланс на главата...

После се запътваше към гениталите, но винаги прекарваше толкова много време в главата, че часовете за излизане пак бяха свършили. Всеки път си казваше, че утре няма да е така, но му беше трудно да се ориентира във времето без часовник. А за да си купи часовник, трябваше да излезе на вън. Там имаше прекрасен магазин за часовници, мислеше си то...

Ако успееше да излезе навън и да си купи часовник, щеше много по-често да успява да стига навреме и да излиза, но тогава нямаше да си купува други неща. Щеше само да се наслаждава на красотата, която всяка нощ сънуваше и която го караше да расте.

На края на деня стигаше и до копитата, но както винаги, още не беше порастнало достатъчно. Проблемът беше, че летвата всеки ден се преместваше, понякога нагоре, понякога надолу. Голямата му надежда беше един ден летвата да се е преместила достатъчно надолу, за да може да се качи на увеселителното влакче.

...

Вдъхновението чака още дълго. Порастна с много красоти. Чувстваше, че е готово. Знаеше, че сега е момента- подмина гишетата и отиде направо към увеселителното влакче. А летвата просто я нямаше- това беше неговият ден.

Вдъхновението не можеше и да си представи, какво ли го чака отвън, след като само представата за него му даваше живот и го караше да расте.

Влакчето го грабна, нетърпеливо. Тласна го към пропастта и почти на дъното й го захвърли нагоре, почти го преобърна с главата на долу, удари го някъде и после пак го засили и... вдъхновението полетя над една пропаст. Края й беше желаното вън....

А там ... нямаше нищо- нищо, което да види, на което да стои, върви, седи и тн. Просто нищо- само то. Сега то бе свободно... да запълни нищото... да пресъздаде мечтите си, или нещо още по-красиво...

Но единственото, което създаде, беше магазина за часовници. Когато излезе от него, просто изчезна в простостранството. Защото единственото нещо от прекрасния външен свят, което можеше да си представи и пресзъдаде, беше магазина за часовници...

Следващи вдъхновения вече пълнеха опашките...