ХуЛите - В кадър

Силвия за последно вдигна телефона и със заучения си английски взе поръчката. Последен ден. Огледа стаичката с изкуствено осветление, десет или повече метра под земята, където прекарваше вече пета година от живота си. Голям и лъскав търговски център. Но нейната служба бе под земята.
Нямаше контакт с клиентите, само по телефона изслушваше обърканите им желания. От утре можеше да прави, каквото си поиска. Напускаше досадната работа. Стига вече работа.
Първо, малко заслужена отпуска, някъде на морето, стига да е далеч от неоновата светлина и да бъде огряна от истинската, да се почуства защитена от яркото слънце. Толкова й липсваше слънцето, излизайки с приятели, винаги искаше да са на въздух, навън, а не да се завират по разни мазета, в които през тези години бяха повечето интересни заведения. Излизаше навън и слагаше слънчеви очила. Говореха зад гърба й, че се прави на актриса и този неин вкус към модните копринени шалчета, които небрежно прехвърляше през рамо или с тях скриваше къдриците на гъстата си и ослепително красива коса. Имаше проблем с очите. От неона навън, в първите пет минути не виждаше нищо. Но й харесваше да си шушукат така за нея. За какво да им разваля илюзията за себе си.
От утре ще си организира много срещи с приятелите. Срещи с приятели. Въздъхна. От смените почти не се виждаше с тях, все се разминаваха и те, неразбирайки колко е уморена след работа, говореха че се надува. Може и да запише нещо да поучи. Пак приятелите недоумяваха за какво й е толкова учене. Красива, с много ухажори, дори като че ли имаше в списъка си един немски футболист? Е, беше царица на илюзиите. Да си мислят, каквото си мислят.
Добре, че заплатата беше сравнително висока, а от подаръците си оформи прилична сума, достатъчна за да не работи цяла година. Заслужила си е почивката. Напълно.
Колкото и да си харесваше до сега и да я ценяха, и да се чувстваше добре в началото, вече всичко й тежеше. С монотонно преминаващите смени. Все да замества болни колежки. Все да е нащрек. Все да разбира какво й говорят отсреща. Да не сбърка поръчката, да няма оплаквания. За какво й бе нужно всичко това? Млада и умна е. Ще си намери по-интересна работа.
Последните дни се занимаваше само с това. Подчертаваше обявите във вестниците и звънеше от служебния телефон. Повечето бяха неясни и объркани, но толкова малко бяха обявите, че щом звъннеше, мястото вече не беше актуално. Но тя не бързаше. Забавляваше се, без да чува обясненията им. С школувания си говор и трениран години наред разговор ги объркваше с точните си въпроси. А те все не отговаряха на въпросите, сякаш криеха и от самите себе си информацията. Не бяха обучавани да говорат по телефон и по това преценяваше, дали изобщо да им вярва или да ги търси за интервю.
Всъщност, не знаеше какво точно иска или в каква област да се насочи. Имаше диплома по икономика, два прилични езика, можеше още да работи с тях и за сега й харесваше, дори мислено си представяше новата работа. В голям и просторен офис на две нива с много въздух и светлина като на Мими. Приятелката й работеше вече с някакви французи. Ще има повече телефони с истински компютър, а не с терминал, като нейния, част от многото други в работата. Ще си има секретарка, ще отива късно да проверява записаните срещи и ще чете договори. Какво щеше да казва на тези, които щяха да й звънят. Добър ден или вечер, според случая. Ще я попитат за...например, прогнозата за времето. Не, това е в телевизията, а тя няма завършена журналистика. Да продава някаква офис-техника, както й бяха предложили представителите на Ранк-Ксерокс. Какво я бяха харесали толкова. Видяха се само веднъж и английския й на живо не беше толкова добър, извън обичайните поръчки. Или още по-добре ще стане брокер. На хранителни стоки, един приятел от Австралия, тъкмо се бе върнал с два кораба жито. Или да се заеме с недвижими имоти. Защо не и дилър? Валутата я привличаше. С тези непонятни курсове и пресмятания. Нейната приятелка Диди беше завършила такъв курс и ги пресмяташе в един столичен вестник. Как успя, не каза. Но беше напориста, с много връзки, а и приятелят й с пари.
Не и това не беше за нея. Да видим. С какво разполага. С една диплома. На тридесет е и все още изглежда с пет години по-млада. Дали не е забравила и скрила някъде в паметта си позабравена детска мечта. Каква ли е искала да стане преди? Балерина. Не, не може да танцува. Записаха я от малка да свири на цигулка. Но го правеше заради майка си. От музиката й остана ритъма. Показваше го по дискотеките, но не беше достатъчно. Имаше друга приятелка завършила актьорско майсторство и знаеше, колко усилия полагаше тя да е съвършена и в пеенето и в писането на етюди, в танцуването и в какво ли не.
Актриса. Не можеше да рецитира. Но...беше красива. Как точно да използва красотата си. Не беше обикновена красавица. По-скоро симпатична, но когато се снимаше, всички казваха, че камерата я обича. Ами, да. Как не се е сетила по-рано. Ще стане модел. Неее. Има изисквания за възраст. А статист или някъде в някое списание да рекламира продукти? Краката й са дълги и красиви, може да я харесат от някоя фабрика за чорапи. Неее.
Спомни си как веднъж, с две приятелки отидоха за статисти пред „Лиляна Димитрова”. Набираха за нов филм. Тя беше с дълга светлокестенява почти руса коса, това пишеше в обявата и ръката на организаторката вече беше върху нейната, когато видя приятелката й с монглоидните очи и черна коса. Забрави я. Приятелката се оказа във филма. Нищо, че в обявата пишеше друго. Когато гледаше филма, въздишаше. Какво ли щеше да стане с кариерата й на филмова звезда. Хайде сега пък филмова звезда. Дори не се е виждала на живо заснета, само на снимки, а там изглеждаше добре. Но. Така замислена, видя непрочетената още обява - „Филмова продукция търси статисти”. Ето, само за нея.
Звънна и на петото извъняване вече беше готова да затвори. Измъчен мъжки глас каза глухо „да”.
- Добър ден, обаждам се във връзка с обявата.
- Днес е събота, не работим.
- О, извинете, тогава, кога е удобно да се обадя пак?
- В понеделник, но вече сте звъннали, кажете.
- Набирате статисти?
- Да. Обичате ли да се снимате?
- Да. Има ли ограничение за възрастта?
- Не, набираме между 18 и 60 години.
- Чудесно, аз съм на 30.
- О, точно такива статисти търсим, между 25 и 35. А може ли да се снимате гола, ще ви притесни ли?
- Не. Стига, да не е откровенно порно, нали.
- Не, но моля ви! Филмът ни ще е еротично криминален.
- Чудесно...
Взе адреса и записа час за пробни снимки.
Въодушевението й премина бързо. Гола. Не това търсеше като статист. Въздъхна. Явно в този последен ден няма да си намери друга работа, а нали не бързаше да работи?
След месец, тъкмо си беше организирала почивката и летеше след два дни към морето, видя обявата на един стълб. Без да се замисли отиде отново в пет и притихна. Пак пред „Лиляна Димитрова”. Имаше много хора. Този път организаторът я покани в групата за снимки. На другия ден се събраха на последната спирка на автобуса в Слатина. Радостта й нямаше граници. Най-накрая актриса, в истински филм, избрана лично от организатора. Бяха много малка групичка, и тя обнадеждена, че наистина ще се снима във филм. Трябваше да се направят снимки в някакъв автобус. Раздодаха и малки едносрични реплики. Зачакаха. Чакаха дълго. Автобусът все го нямаше, а денят преваляше. Дойде организаторът привечер, извини се, че автобусът много е закъснял, но този ден ще им го зачете за снимачен и им раздаде бележки, с които да си вземат двадесетте лева от офиса на фирмата. Силвия взе бележката и се прибра. На другия ден пак имаха снимки. Но вечерта летеше и не можеше да върне самолетния билет. Слънчев бряг я очакваше, приятелите бяха вече там. Да остане да се снима или да си отиде на почивка?
Дълго седя в нерешителност пред разхвърляните дрехи в стаята, в търсене на подходящ тоалет за снимките, замислена какво да прави. Толкова грижливо бе подбрала полата с прилична дължина и красива бяла блуза. Дори не си сложи много грим, бяха им осигурили гримьор. Както и да беше облечена организаторът не сваляше от нея очи, но пак не се снима. Реши се, ще замине, ще има и други снимки.
Натъжена излетя и полека възвърна усмивката си пред очакването да види синьото море. Когато се огледа до нея седеше добре облечен мъж на средна възраст. Костюмът, вратовръзката и обувките бяха скъпи. Вече се бе замислила с какво ли се занимава и беше определила, че е собственик на брокерска къща, когато и той я погледна, усмихна й се и я попита:
- Знаете ли, колко сте фотогенична? Искате ли да станете модел?
- Не!
Отговорът стресна и самата нея. Ще си направи сама снимките. На морето, по бански или някъде заровена в пясъка. Не иска да рекламира бански или себе си. Ще се снима сама, без да се притеснява как ще изглежда и дали ще я видят или ще се види на някоя корица. В този момент дойде решението, измъчвало я месеци наред и накарало да напусне сигурната си работа. Ще следва. Да, ще следва. Ще стане кино-оператор. Нали, за това си мечтаеше, да е близо до снимачните екипи, до правенето на филми, в кадър? Е, ще се задоволи да е зад кадър, за сега.
На летището стюардесите я проследиха завистливо. Колкото и да ги подбириха, Силвия се оказа най-красивата жена в този полет. По стълбите лекия бриз повдигна набраната й широка пола на ситни цветчета, с което краката й в белите обувки на висок ток изглеждаха безкрайни. Черното сако и ослепителната дантела на блузата, само продчертаваха младостта й. Самата тя не знаеше колко е красива, когато е спокойна. После в таксито, тя се радваше на решението си, шофьорът и той я поглеждаше с интерес. На рецепцията в хотела я посрещнаха усмихнато, а един млад мъж стана от фотойла си набързо и с възхищение й каза:
- Вие сте... Настася Кински? Самата тя?
Изненадана и объркана от въпроса му, тя само кимна и потъна в тъмните му очи. Беше гларус, но как само я завладя и омая с простичкия си въпрос. В това беше най-силна и тя. Актриса. Актриса за самата себе си. Да се влюбва и да влюбва. Не й трябваха други аплодисменти. Освен тия, идващи от сърцето. А следващите кадри ще почакат. Тя е в своя стоп-кадър, сега.