ХуЛите - Стаята

    Тя стана и се облече. Той спеше по корем по средата на леглото и лявата му ръка сякаш още я прегръщаше. Тя го погледна и по лицето и плъзна усмивка. Лека като полъх на леден дъх. Прегърна го с очи и излезе.
    Изкачи стълбите бавно и нетърпеливо. Не искаше да го оставя за дълго, но любопитството й надделя. Имаше само няколко минутки. Пъхна малкия ключ в ръждясалата брава и чу до болка познатото изщракване. Вратата се отвори с леко скърцане. Тя пристъпи в стаята и започна бавно да оглежда. Очите й внимателно минаваха по всички предмети. И търсеха. Всичко си беше на мястото. Но трябваше да има нещо ново. Беше сигурна. Погледът й се плъзгаше. По рафтовете. По стените. Пода. Бюрото... И го видя. Беше точно до клавиатурата на компютъра. Пръстен. Черен пръстен. Тя го гледаше. Приближаваше се бавно. Изучаваше го от далече и все по-близо. Като котка, която не откъсва жадните си очи от плячката. Взе го и го сложи на пръста си. Беше прекалено голям. Прелено голям и за нея, и за него. Завъртя го леко. Съзнанието й попиваше всяка гънка, всяка извивка... Остави го внимателно точно, където го беше намерила.
    Заключи и се прибра. Той още спеше и не беше усетил, че я няма. Докато правеше кафето, пред очите й беше само пръстена. Черен пръстен. Черен пръстен с бразди по цялата ширина. Под тях се криеха остри ръбове. Като малки бръснарски ножчета. Едно грешно движение и пръстите й щяха да станат негово отражение. Тя усети как хладните остриета потъват в нежната й кожа. Браздите пулсираха и обливаха ръцете й с гореща кръв. Капките падаха на паркета и се разбиваха в метален вкус в устата й...
    Вратата на спалнята се отвори плахо. Тя го погледна и се усмихна. Щастливо. Той беше сънен и не забеляза нотката изпитателен поглед. Не забеляза и усещането на кръв в устата.
Кафето беше горещо и без захар. Перфектното кафе. Завръщането в прекалено светлата реалност на деня. Само дълбоките им сенки можеха да напомнят за дългите нощи и най-вече прекалено дългите дни. Когато слънцето изгаряше всичко, до което се докосне, те не се познаваха. Двама непознати с дълбоки сенки. Двама непознати с маски, които напомняха повече призраци, отколкото обикновени нарисувани лица.
    Целувка за довиждане. Целувка за лек ден. Непознатите поеха по различните си пътища без да се обръщат. Под прожекторите нямаше място за грешки. Вечерта беше толкова близо, само поредният сън ги делеше от нея.
    Когато тя се прибра, се свечеряваше. Слънцето благосклонно щеше да ги остави на мира. Имаше съвсем малко време до тогава. Време достатъчно за стаята. Тя изкачи стълбите, но този път не разгледа стаята от вратата. Не търсеше нещо конкретно. Просто си почиваше. Седеше на стола, очите й се любуваха на всеки сантиметър от стаята. Нейната стая. Нейната стая пълна с предмети, които се бяха появили през годините. Тя помнеше кога е намерила всеки един от тях. Как го е търсила. Или как го е мернала случайно. Нож. Как го е разглеждала. С любопитство. С усмивка. С тъга. Но винаги с облекчение. Нож. Всички тези снимки по стените, бижута и всякакви малки неща по рафтовете, дрехите в гардероба, лицето на прозореца... Нож. Всички те се бяха появявали бавно. Всичко шарено, всички скелети, всички цветя, всяко... Нож! Тя стана и пристъпи неуверено. Ножът лежеше някак небрежно на рафта с бижутата. Беше обикновен, но някак елегантен. Като красива жена в широки дрехи. Лежеше, а блясъкът на острието се сливаше с хилядите блестящи неща около него. Тя се надвеси над него. Не го докосна. Гледаше го и запомняше. Но за първи път не взе в ръцете си новото в нейната стая.
    След известно време просто излезе от стаята. Заключи машинално и се отправи към срещата. Към щастието. Към болката. Към знанието. Към тайните. Към... Ножът беше пред очите й. Лъскав и остър. С гравирана дръжка. Гравирана дръжка с две имена. Имена на непознати. Имена на сенки. Имена на влюбени. Имена, които горяха. Имената на греха. Непростими имена...
    Тя го погледна. Желанието им гореше като житно поле в циганско лято. Той я погали с очи и я целуна. Нещо го измъчваше. Нещо я мъчеше. Ножът се беше появил. Оръжието. Оръжието никога не беше буквално. Не трябваше да е буквално. Тръпки пъплеха по изпънатите им гърбове и напомняха за неизбежното. Дали и той имаше стая? Дали и той беше получил оръжие. Какво ли щеше да бъде то? Може би нещо екзотично като лък. Или нещо прикрито като въже. А може би щеше да се смили с пистолет? Представяше си стрелата, примката, куршума... Ножът... Кой щеше да замахне пръв?
    - Времето ни изтича. – в погледа му имаше дълго преглъщани сълзи. В нейния -
само примирение. Тя нямаше да замахне. Не и този път. Беше виновна. Осъдена. Горда. Мълчаливо достолепие. Нещо заседнало за дълго в гърлата им. С метален вкус.
    Моментът отмина. И никой не посегна. Никой нямаше сила. Долепиха чела. Погледите им бяха един срещу друг. В дуел. Но гледаха в една и съща посока.
    И просто зачакаха...