ХуЛите - Aндантина 4. Кибикът

4. Кибикът

Една партия шах се беше проточила, когато Кузи зърна полковник Карис през малките прозорчета, опасващи клубната галерия откъм улицата. О, то станало обяд... Кузи се размърда на стола и се огледа.

Галерията беше опустяла. Пред шахматните дъски, построени край стените и прозорчетата на горния етаж на клуба, бяха останали само той и противникът му. Отдолу не се чуваха ударите на билярдните топки и подскачането на топчето за тенис на маса.
Кузи се предаде за голямо неудоволствие на непознатия младеж с очила и малко щръкнали уши, който остана да изучава позицията.
- Чао, Джеси ! – Слизайки по стълбите, той си взе довиждане с уредника на клуба. – Момчето ще върне фигурите.
Джеси кимна разбиращо с глава. Двамата се имаха - като бивши футболисти. Казват, че Кузи е играл в националния отбор, но Джеси е много по-известен в града. Преди десетина години той беше младата надежда на Белвил - докато не му счупиха зверски крака в едно окръжно дерби. Наложи се ампутация и Джеси пусна котва в градския клуб за тихи игри, повече известен с наименованието Кибикът. Раздава билярдните топки, хилките за тенис и кутиите с шахматни фигури, не особено строго следи за платеното от посетителите време за игра и не спира да пуши.
Кузи позагуби настроението си. Не беше заради партията. Като единствен мъж в къщата (дедо Вано вече беше престарял), той имаше право да закъснява за обяд, но като заврян зет (Кузи беше от столицата), не можеше да прекалява. В такива случаи той се промъкваше през задния двор на къщата, качваше се горе в кухничката на мансардния етаж и стоически изчакваше връщането на жена си, както и доволното й мърморене, докато му сервираше.
Още имаше време. Хората не са се прибрали от полето, помисли си с надежда Кузи, като видя една каруца с тютюн да завива към Джамията, скривайки се в облак от прах. Всъщност полковникът го угнетяваше. Перспективата да станат роднини не го вдъхновяваше особено.
– Един ден ще ми бъдеш благодарен. – беше казал Карис, когато го арестуваше преди години. Той имаше право. По-добре наблъскан в килията на Окръжния затвор за няколко месеца и после осем години принудителен труд в мината, отколкото безследно изчезнал.
Кузи се разкашля. От някогашните дробове на футболния национал не беше останало нищо. Но пенсията му беше два пъти по-голяма от учителската заплата на Нади. Санаториумите и почивните станции в цялата страна широко разтваряха врати пред заслужилия силикозен миньор.
Смяната на режима преобърна живота на Кузи. Любимият най-малък син на виден столичен кръчмар и спекулант с недвижими имоти беше завършил Френския колеж и играеше футбол в елитния АС-23. Дори беше резерва в един мач на националната гарнитура.
Случи и на свястна жена. Високата и красива северянка беше абсолютна домакиня, умът и езикът й сечаха като бръснач и за две години тя му роди син и дъщеря.
Когато започна Голямата война, Кузи реши да отиде на печалба в окупираните територии на Запада. Там го завари обратът. Новият заместник-началник на Окръжната Сигурност го натовари на един трофеен камион с голяма група задържани чиновници от Новите земи и го изпрати назад по етапния ред.
С двете малки деца Нади си събра багажа и се прибра в Белвил - при майка си и баща си. След близо девет години си дойде и Кузи. Когато му разрешиха отново да живее в столицата Фила, той вече се беше пенсионирал като миньор и така си остана в града.
Понякога предприемаше рисковани пътешествия с мотопеда до главния град на Севера – да напомни за съществуването си на многобройните наследници и длъжници на баща си. И винаги, когато имаше избори. Кузи държеше да се знае, че е столичанин. Поне това беше обяснението за пред хората.