ХуЛите - Брешнелската кория

- Ииих, и ти бре Манчо... Какви ги думаш... Че бива ли таквиз приказки, а?

Милена се заливаше от смях, а плитките й се тресяха върху гърдите.
- Че тъй си е, Милено, Милено, моме цървено! Най-си личната в наше село, ама аз тъй те искам – като те видят, всички да ми завиждат, че от мойта изгора по-добра няма!
- Лелееее, леле Манчо! Ако тати чуе, не селото, а планината не мож те скри. Мисли му!
- Той ако е рекъл да те пази, да те пази добре, че покрито мляко и котките не го лочат...
- Брей, че ти котка ли си, Манчо? Чини ми се на друго нещо, по-едро се правиш... На вол ми мязаш...

Тук дружната момичешка група край чешмата прихна. Приличаха на рояк червеношийки, които бяха готови да лапнат всяко червейче... дори и то да ги отведе в клетка.
- Чакай, Милено и сама ще видиш какво съм...

Сянката на Манчо потъна в дърветата, а отдалеч се дочу смехът му. Беше като зловещият присмех на сова в тъмното. Или беше наистина сова? Пърхането на момите бе като осланено... Милена потръпна и се сви в елека си. Нещо странно, нещо недобро се събуди в здрача наоколо и момите побързаха да си тръгнат.

Колко от тези думи гората щеше да запомни? Колко от този смях щеше да трепти във въздуха?

На сутринта селото се събуди от мълвата, която обикаляше плетищата: откраднали бяха Милена. Що беше станало, как бяха влезли през високите дувари на хаджи Тодоровата къща, кучетата що не бяха казали гък... Въпросите в разбунения селски кошер нямаха чет.

А в Брешнелската кория Милена и Манчо бяха вързани един до друг за стволовете на две дървета. Устата им бяха затикнати с кърпи. Очите на момичето гледаха диво, косите й бяха разпилени над бялата риза, по която я бяха измъкнали от леглото й. Беше измръзнала, снагата й се тресеше под въжетата, а те се впиваха все повече и повече. До нея Манчо беше в несвяст, почернял целия. Много го бяха били къргънините – разбойниците, от които пътищата в околността бяха пропищяли. Отсреща, до угасващия огън, спеше баш къргънина – главатарят Дели Баадин. Другите трима разбойници лежаха встрани, но никой от тях не спеше. Лека омара се носеше между дърветата, а високо в короните им се виждаше, че слънцето се е вдигнало.

Но в корията беше усойно. Милена трепереше като птиче, а страхът й имаше и лице: брадясалият Дели Баадин. Най-късата и най-страшната нощ в живота й беше свършила, но момичето не мислеше за утрото с радост. Как бяха влезли в къщата на баща й, как я изненадаха и омотаха в черги – нямаше да разбере. Когато я докараха в гората и я пуснаха от коня на земята, беше като разглобена. Гърбът я болеше, а ризата й беше залепнала за кожата й от пот и ужас. Почна веднага да пищи, но една мъжка ръка затикна устата й, а друга я стисна през кръста. И тогава видя Манчо да идва срещу нея, редом до най-грозния и страшен мъж, когото някога беше виждала.

Манчо се усмихна. Протегна ръце към нея и понечи да я прегърне:
- Милено...

Отдавна беше легнал Манчо на сърцето на Милена и цяло село знаеше задявката им. Но хаджи Тодор не щеше и да чуе, че щерка му беше още малка, пък и едничка. По друг път му се искаше да се затърколи колата й ... Понякога, като се ядосаше на татювата воля, Милена си беше представяла как Манчо я отвлича. Ала мечтите й почваха някак от момента, в който двамата се галят на някоя поляна с маргарити, а луната изгрява, та да им се порадва.

Ужасът, който беше изпитала дотук, мъжките ръце, които я бяха обгръщали, завивали, товарили, разтоварвали, не бяха влизали в сметката й. Нищо мило нямаше в тая обич, която й беше причинила това. И щом Манчовите ръце я докоснаха, тя се изви като котка и се хвърли да го дере. От силата на младото й тяло мъжът политна назад и падна, а Милена се стовари отгоре му, ризата й се надигна, та откри нависоко бедрата й. Мъжът сграбчи китките й, натисна я настрани и легна отгоре й, а тя продължи да се бори и да се извива. Пазвата й се отвори, та двете й гърди се разшаваха и мъжете ги видяха. Разбойниците се спогледаха, а устата им пресъхнаха.

Кой знае колко щеше да продължи борбата им, но изведнъж юмрукът на грозния мъж се стовари върху главата на Манчо и той падна като посечен. Милена заднишком се измъкна, изправи се пъргаво и хукна, но мъжете наоколо не дремеха. С два скока най-близкият разбойник я настигна и хвана за косата. Спъна я и се смъкна отгоре й, а ръцете му зашариха по ръцете и гърдите й. Момичето се сви - не искаше това тяло върху себе си, усети нечистото му пулсиране и стихна. Разбойникът нямаше повод да лежи повече върху нея, но нозете му сами почнаха да се наместват между коленете на момичето...

Удар го повали и него на място.

- Ставай! – кресна Дели Баадин и я дръпна за ръката – Вържете я за дървото!

Другите двама разбойници не чакаха второ нареждане и бързо овързаха момичето. Тя се отпусна на въжетата и се разплака.

- Ставай! – кресна отново главатарят, но този път срита краката на Манчо, който идваше на себе си.

Манчо се изправи на колене, но се отпусна, та седна на земята. Не чуваше и не виждаше добре, но ясно разбра думите на разбойника, които се забиваха като куршуми в ума му. Дели Баадин искаше красивата Милена за себе си. Хвърли в краката му кесията, която Манчо му беше платил за труда да открадне момичето – разбойникът разваляше уговорката.

За пръв път в живота си Манчо усети що е истински страх. Мускулите му се свиваха произволно, не го слушаха. Ушите му пищяха. Но не се боеше за себе си, а за Милена. Нямаше никакво съмнение какво я чакаше оттук-нататък. И вината, за това щеше да е само негова... Вина, която тежеше като капака на кладенец.

Страшен вик разцепи корията, когато Манчо скочи срещу Дели Баадин, но разбойникът го чакаше. Само един удар на железния му юмрук превърна устата на полуделия мъж в пихтия. Когато Манчо падна, главатарят даде знак на разбойниците да го довършат. Остави ги да го бият до премала, а после им нареди да го вържат на съседното дърво до момичето и легна да спи.

Слънцето напичаше някъде във високото, та и долу се почувства топлина, когато Дели Баадин стана. Скочи от мястото си, бръсна лицето си с длани, разкърши рамене и застана пред пленниците си. Лявото му око го нямаше – на негово място зееше грозна дупка. През цялото му лице минаваше синьо-черен белег. И веждите му ги нямаше, като да бе горял. Останалото беше заето от четинеста брада и сплъстена коса. Дясното око гледаше по-скоро любопитно, но никоя от жертвите му не можеше да подозре подобно човешко чувство. Изглеждаше ужасно...
- Искаш или не – рече глухо той, а окото му гледаше към Милена – моя си.

После окото му се извърна към Манчо:
- Но теб какво да те правя...

Милена гледаше пред себе си, но не виждаше. Нощта в гората, страхът и студът я бяха променили. Усети миризмата на някакви билки, погали я дъхът на стъпкан бръшлян, повя аромат на диви ягоди. Чу дращенето на ноктите на катерица по кората на дърво и песента на гургулица. Някаква сила се надигаше в нея, нещо се отваряше в душата й. Под дърветата стана някак по-светло...

Момичето се размърда, а очите й показваха, че иска да говори. Дели Баадин доближи на стъпка и извади кърпата от устата й. Близостта на сините очи и бялата кожа го накараха да омекне, но това не му хареса и побърза да се дръпне назад. Милена облиза устни един път, втори път и чак тогава от гърлото й излезе глас:
- Твоя ще съм, щом така искаш...

Манчо изстена до нея. Момичето дори не погледна нататък.
- Твоя ще съм, ако и да не съм те тебе търсила... Но съм млада и ми се живее...

Дели Баадин гледаше и не вярваше. Не очакваше такава лесна победа. Това момиче си струваше всяка от жълтиците, които върна нощес на гяура. Не само беше чудно хубава, а беше и огън жена...
- Две неща искам от тебе, обаче – рече Милена и се направи, че не вижда сянката, която пресече лицето на разбойника. – Първото е да ми кажеш името си, макар и да отгатвам кой си. Нали жена ще съм ти...
- А второто? – разбойникът съвсем се изумяваше. Момичето беше на крачка от смъртта, а го питаше за името му и се пазареше.
- Второто е да сториш курбан – пошепна Милена и усети, че остава без сили.

Тишината след думите и беше гъста като каймакът на мляко. Дърветата не помръдваха, сякаш и те се дивяха на приказките на момата.
- Дели Баадин ми викат другите – чу се откъм главатаря. – А ти сама ще решиш как да ми викаш... Довечера...

Разбойниците, които подпираха дърветата отстрани се поухилиха. Запушената уста на Манчо изстена.
- Какъв курбан искаш? Речи кое да е животно – имаш го.

Милена извади последни сили и погледът й стана твърд като лед. Погледна към съседното дърво и процеди:
- Не ща животно. Човек искам. Макар че тоя човек за мен ще си умре като животно.

Дели Баадин се зачуди: каква беше това момиче, каква беше тая сила в нея? Че нали бяха либета двамата до снощи?
- И последното, за което те моля е, да ми дадеш аз да го пробода. Задето ме зачерни, задето няма майка и татко, и дружки да видя...

От очите на Милена се стичаха сълзи, но тя не плачеше. Гласът й режеше въздуха и кърганинът нямаше съмнение, че тази жена можеше да убие.

Колко от тези думи гората щеше да запомни? Колко от тези сълзи щяха да трептят във въздуха?

Дели Баадин погледна дружината си само с крайчеца на окото и тримата застанаха нащрек. Разбойникът извади ножа, сряза с два замаха въжетата край Милениното тяло, а тя не помръдна. После обърна ножа с дръжката към момичето, та й го подаде.

Милена взе ножа, а ръката й потрепери. Направи крачка встрани, завъртя се надясно и застана очи в очи с Манчо. Стоеше безмълвна и Манчо видя в очите й смъртта. Не можеше нищо да й каже, за него милост нямаше. Затвори очи и съзнанието му го напусна.

Колкото й бърз да беше, Дели Баадин не можа да изпревари ръката на момичето, което заби ножа до дръжката в гърдите си. Само подхвана тялото отзад и видя душата на Милена да отлита нагоре.

Ако някой след месеци беше минал през Брешнелската кория, щеше да види страшна гледка: скелет, овързан с въжета край едно дърво, а до него – гроб с дървен кръст без име. Но бръшлянът, с който корията беше известна, бързо бе променил мястото и бе завзел пътеките към него. Така оттам никой и не мина. Не се чу повече нищо ни за Милена, ни за Манчо.

Чак след година Кольо Глухият се сети, че и поразиите на Дели Баадин по пътищата наоколо бяха спрели някъде по същото време, но никой не му обърна внимание.