ХуЛите - Пета глава Варош

- Ваня, страхуваш ли е от нещо? - Не знам, не би трябвало да ме е страх, но все пак...- Тя повдигна големите си зелени очи към нея. - Просто, те е страх от любовта му. Но ако не изпитваш нищо, защо се виждате? - Защо, вече съм свободна, приключих връзката си с Митко. Борислав ми харесва и така мога да се поогледам.

- Клин клин избива и ти. Но все пак внимавай, чувствата нараняват, ако те се приемат само от съчувствие или жалост...
- Не, с това се провалих в плановете, които ми направиха роднините. На всичкото отгоре, вече се срещнах с Борислав.
- Сами? И с никой друг? – Приятелката й поклати глаа. Сега вече Дарина, наистина се разтревожи. Ако ги е видял някой, който не трябва, Ваня без вина щеше сериозно да пострада.
- Не съвсем сами, след часовете с класа.
- Така вече може, друго е, – Олекна й на Дарина.- в Лаговит клюките започваха невинно, кой с кого на кафе и къде, сякаш срещите и любовта бяха на показ и с това забранени.
- Надявам се, скоро да ме забрави, а като завърши, всичко ще отмине.
- Не съм сигурна, но щом казваш, трябва да познаваш хората от града по-добре от мен. Другите учители също пият кафе с учениците си, но за тях никой не говори.
- Защото са стари и грозни.
- Браво, да живее младостта, – възкликна въодушевено Дарина, но се спря. – къде тръгнах и аз с младите!
- Не ти личи и стига си мислила за годините си. Виж как изглеждаш само! – Ободри я Ваня.
- Да, нито мома с момите, нито жена с жените...
Кафенето изведнъж се изпълни с шума на избягали ученици.
О-о-о-о, - Проточи някой, - госпожите избягали от час! Ще пиете ли бира с
нас? – това беше Тодор.
Приятелките не се засмяха, само се спогледаха, беше време да вървят. Тези ученици се държаха грубо, с дързостта на завършващите и бяха малко нагли в новата си свобода. А на всичкото отгоре бяха от класа на Бонка. Утринния мрак бе прогонен и те нямаха за какво повече да стоят тук. Другите настойчиво им подвикваха забравили за всяко уважение и те не след дълго станаха.
Ваня имаше още часове, Дарина бе обещала да се видят и с Виолета. Разговорът нямаше да е приятен и тя съжали, че хубавото настроение от сутринта на кафе с приятелките, се изпари.
След тях Тодор пусна дълъг невъздържан смях:
- Чухте ли вече?
- Чухме, ама кое от всичко? – Уточни Иван.
- За госпожа Петрова, а-а Дарина!
- И какво да чуем за Петрова?
- Новева я е извикала в кабинета си...
- Да я уволнят ли, така й е пада.- Не се стърпя някой.
- Защо! Нали ти писа шестица?- Възмути се Катя.
- Шестица. Ще ядосва с с шестици класната ни, тя е всичко за мен.
- Чак пък всичко.- Но другите наостриха уши.
- Тодоре, Петрова хваща око, не класната ти и знае повече интересни неща...
- Да бе, знае, защо чете от тетрадката си цяла година?
- Нали нямаме учебници и сами я помолихме да ни диктува важните неща! – Възмути се Динко, но Кръстьо го дръпна за ръката.
- Така е,- Обадиха се две момичета,- ние искахме да чете, а като ни попита Новева, сами я обвинихме с нашата молба.
- Сега пък какво, ще я защитавате ли? – Скочи Кръстьо и всички изведнъж онемяха. Той защо пък се бе озлобил срещу Петрова, довчера се перчеше с неприкритата си любов към нея.
- И защо да не я защитаваме?, – Не спря Динко.- винаги се е държала добре с нас, ние бяхме тези, които бяхме невъзможните в часовете й.
- Така е, бягахме от час, отказвахме да ни изпитва, клеветяхме я пред класната и защо? – обадиха се и другите.
- Заради класната.- Отоговори Катя, вместо всички, осъзнали несправедливото си и неоправдано поведение, някои замълчаха засрамени.
- Класната ни притиска и ние, хайде, каквото каже класната. – Не се стърпя Динко.
- Като я защитавате сега, защо не я защитихте при Новева, като я извика заради нас в дирекцията, а? – Опита се да ги раздразни още повече Кръстьо.
- Не постъпихме правилно, нито с Новева, което й казахме, нито с екскурзията, като я поканихме и се срамувам от това, и ако това е темата ни, бързам, имам си друга работа! – И Катя решително излезе навън. Последваха я всички момичета. Момчетата се спогледаха с тях остана само Петя.
- Ти няма ли да тръгнеш след женските? – Присмя се Кръстьо и на Динко, от което приятелят му премълча, но с усещането че нещо между тях приключва.
- Вярно е, не постъпихме правилно, а уж сме вече големи. – Подтвърди и Влади.
- Да, каквото и да кажем сега, вече е късно, опетнихме я с обвиненията си, а като се замисля, кому беше нужно всичко това? – Погледна Свилен към останалите. Те не вдигаха поглед от бирата си, рано възмъжали, но осъзнали, че още не са достатъчно големи да поемат отговорност за думите си.
- Хайде, пък вие какво сте се вкиснали? Нали класната ни помоли, познаваме се от три години и повече. Нищо лошо не ни е направила. Просто, ни помоли, какво толкова сме казали? Всичко е наред.
- Наред е бележника, отгоре додолу шестици и баща ти случайно е директор на завода. – Озъби му се Динко.
- Защо, ти нямаш ли шестици?
- Стига с тия бележки,- Пресече Кръстьо. –дошли сме да се повеселим на по бира, класната ще дойде всеки момент.
- Класната? –Другите се стреснаха.
- Уплашихте ли се, забравихте ли, че ще ни почерпи. Хайде, какво да си поискаме от нея? Изпълнихме й молбата, а тя е закон за нас, време е да помисли и тя за нашата молба!
- Закон ли? Молбата й е закон, да не е парламента да й се подчиняваш така?
Динко едва скри сълзите си. Беше голям, но още помнеше загубата на баща си. Петрова, като че ли го подкрепяше в опита да забрави тъгата си и да повярва, че е силен, че ще се справи с всякаква трудност, така както решаваха трудни казуси в час. Стана и тръгна, след него още двама от класа, при което Кръстьо остана на масата с Тодор и Петя. Веселото настроение отлетя.
- Не трябваше да казваш това, - Опита се да го вразуми Петя. – беше повече от жестоко, все това напомняне.
- Истината боли, да.- Мрачно подтвърди момчето.
- Да не те заболи и теб! – предупреди го тя.
Разговорът увисна, докато не се появи Бонка. Тя усети напрежението в групата от трима, къде бяха останалите, и за да ги разсее спомена, доволна че е взела разрешение за екскурзията от директорките. Изпи нещо набързо и стана, чакаха я в къщи.
- Няма ли да я изпратиш? – Подхвърли към Кръстьо Тодор.
- О, я стига, това са мъжки работи!
- Така ли, затова ли Свилен е зачервил бузи, че се карете за жени, за една жена.-Поправи се лукаво.
- Какви жени?- Не разбра Кръстьо.
- Класната каза да кажеш на Петрова, че не я иска с нас на екскурзията. Ти я покани, ти ще й кажеш.
- Откъде да знам, че класната не я харесва! Вече съм я поканил, няма да й откажа! – Възмути се ненадейно младежът.
- Хайде, думата на класната е закон!
- Закон, не закон, извинява ти отсътвията, вие го направете.
Умълчаха се, а Кръстьо се усмихваше загадъчно, въпреки че се бе ядосал за нещо. Беше в неговите си мисли и забравил за останалите си вдигна краката върху пейката.
- Тоя прилича на бей! – Посочи го с укор Тодор.- Липсват му само жените!
- Не се притеснявайте, има ги, само да протегне ръка, вече се карат за него...
- Къде са?
- Не се ли е разчуло вече?
- Иска ти се! Кои са?
- Не помня. Много са. Аз само си седя тук, а те се нахвърлят върху мен, започват да ме съблазняват и да ме събличат...
- И в часовете ли?
- Не видяхте ли Ира как ме награби? А Теди? И учителките се бият за мен!- Измери ги с поглед и се отпусна назад. Петя присви устни, а момчетата се изсмяха. Хвалбите му бяха огромни хвалби.
- Били са се класната и някоя друга...
- Че класната броиш ли я за жена?
- Става. – Намигна им Кръстьо, другите се изчервиха, но наостриха уши.- Какво се споглеждате, не сте ли виждали жена?
- Виж, Кръстьо, всичко което говориш против Петрова не е ли отмъщение, а ако си се хванал с класната, както твърдиш, не ни замесвай в интригите си!
- Да отмъщавам? Аз? Имам шестици и при двете, но щом класната не я харесва, аз няма да тръгна срещу нея.
Тодор настръхна.
- Имаш ли нещо общо с класната?
- Любимец съм й, всички го знаете, нали, слабост, не знам..
- Виждате се и след училище, за какво толкова си говорите?- Въпросът бе повече от любопитство. Подозираше ги за нещо нередно, но вярата в класната бе непоколебима. Слуховете си бяха слухове, още само слухове.
- Имам проблем с отсътвията и след училище говорим за тях...
- За отсъствията! Винаги си се справял някак! Не си ли говорите за друго? –Подозираше го все повече момчето.
- Да, но, се обади една вечер в къщи и ме натопи за тях, сещате се какво беше след това...
- На мен защо не ми звъни? – учуди се Тодор.
- И на мен!
- Ти кажи!- Наглостта му си намираше отдушник.
- Явно си има любимци, не сме ние...
- Да. Нали сме вече мъже, Петя не я броя, - Ухили се той,- ще ви кажа. Аз, наистина съм й слабост, какво ми коства да й обещая нещо, за да нямам проблем с отсътвията и в къщи. Обещавам й да съм примерен, само и само да не звънне пак някоя вечер.
- Какво точно й обещаваш?
- Тя е жена, какво мога да й обещая?
Изведнъж всички се разбързаха. Останаха тримата, Кръстьо, Петя и Тодор. С другите общите разговори се изчерпаха. Какъвто и интерес да имаше Кръстьо от класната си, това признание ги накара да се почувстват виновни. Думите на самохвалкото нараниха, крехкото им его на големи, а ето че наивността им се връщаше по детски голяма. Бяха послушали не когото трябва, мислейки че е прав, а оклеветиха незаслужено. Едва сега разбираха недоумението на родителите си от скарването на двете учителки. А скарване нямаше. На пътя на Бонка бе застанала Дарина и й отнемаше Кръстьо, не вниманието на класа, не нейните часове или я изместваше от мястото й за догодина. Побързаха с Кръстьо да я оклеветят. Неговата гордост пък от какво бе наранена? Приписаха чуждата вина на невинен и се чудеха, че Петрова едва ги поздравява и отминава. С право. А те нямаха право да се месят или съдят в чужд спор, от който нищо не разбираха. Но страха от малките им провинения, че ще лъснат пред родителите, толкова изобретателно скривани до сега, наддеделя и те извършиха тази глупост. Ако имаше виновен, те бяха единствено виновнте. Жалко за Петрова, беше добра и внимателна учителка, дори тайно я обичаха. Беше по-добра от класната им, като човек. Но късно и жалко за Петорва.
Кръстьо не ги изпрати, дори с поглед. Присви рамене и си поръча още една бира. През вратата нахлу друга група ученици, дойдоха и постоянните посетители. Собственикът усили фолклорните мотиви и всички се развеселиха.Тодор придърпа една от ученичките, Кръстьо го последва, а Петя от неудобство се премести в ъгъла. Тя не проумяваше думите на Кръстьо и на всяка цена трябваше да узнае истината. Бяха приятели от деца и ревностно го пазеше само за себе си.
А Дарина се връщаше от Виолета. Разговорът излезе по-неприятен от очакваното, но сега тя бързаше за разходката си с кучето. Слънцето й връщаше настроението, изпълваше я с желание и я водеше към зелените пътеки навън сред летния аромат на Лаго. Там забързаните й мисли ще спрат, ще седне под сянката на малката шипка, близо до водата и ще погълне препечения мирис на зелена трева. Шумът на водата по камъните ще я омае отново и тя с часове ще може да се потапя в тишината на нищото седнала на брега и да забрави коя е, и защо е тук.
Беше изморена, както в началото, когато беше много болна, но успя, пребори се и отведнъж й стана безразлично. Хората и града си оставаха чужди. Каквото и да казваха другите за нея, тя имаше своя живот и започваше да го изживява пълноценно.