Очите на Сибил

Автор: dara33
Дата: 10.08.2004 @ 19:56:50
Раздел: Фантастика


Когато направиха поредната операция на очите й тя почти бе изгубила надежда, че ще вижда отново. Никога не искаше да си признае колко страх чувства всъщност в себе си. Още усещаше болката от огъня, който бе изгорил очите й завинаги. Блед спомен за светлина навестяваше съзнанието й, но после отново потъваше в черните дълбини на непрогледен мрак. Това беше пета операция от както пожара бе изпепелил прекрасните й сини очи.
-Докторе, този път има ли надежда да прогледна отново? попита момичето плахо.
-Този път ще прогледнеш. Досегашните донори не бяха подходящи за теб, но този донор е подходящ. Убеден съм.
-Докторе, а какви ще бъдат новите ми очи? попита момичето.
-Сини, като твойте. Успокой се, за да подейства упойката.
Анестезиолога се зае с поставянето на упокойта и Сибил усети топлина, която се разлива по цялото й тяло. После дойде спокойствието...
...
-Сибил, чуваш ли ме? чу викащ я глас сякаш от отвъдното.
-Мамо? попита тя.
-Още я държи упокойта докторе.
-Трябва да я накараме да излезе от нея.
После Сибил усети шамари по лицето си.
-Къде е мама? попита тя.
-Загина при пожара, когато стана инцидента преди една година. Хайде Сибил събуди се!
Сибил се размърда и показа, че се е събудила, като стисна ръката на сестрата седяща до нея. Спомни си пожара и последвалия ужас от него. Спомни си ужасната пареща болка от огъня и проплака на глас.
-Нееее...
-Успокой се момиче. Всичко свърши. Операцията премина успешно. Сега след периода на адаптация към новите ти очи ще свалим превръзката.
Сибил слушаше успокояващите я гласове и усети радост в душата си.
Най- сетне щеше да види отново слънцето и лицата на близките си.
После си спомни, че няма близки. В душата й се настани болка от очакващата я самота.
-Докторе наистина ли ще виждам след това?
-Да миличка ще виждаш.
...
Последвалите дни бяха мъчение за Сибил. Нетърпението да види отново лицето си се засилваше и тя не искаше нито да яде, нито да говори с някого. Чакаше деня на свалянето на превръзката и молеше Бог този път всичко да е преминало успешно. Сибил нямаше близки. Всички бяха загинали в онзи пожар на кооперацията. Беше се разрастнал бързо и стихията отне много животи. Огнените езици бяха убили майка й и баща й, като и по- малката й сестра. Сега Сибил беше сама в този непрестанен ад. Всеки път в нея се засилваше убеждението, че е жива поради някаква причина, но не знаеше отговора и това я натъжаваше. Често плачеше. После потъваше в спомените си и трудно излизаше от сърцевината на топлата люлка на милалото си, защото там се чувстваше уютно и защитено. Сега тънеше в страхове и кошмари изпълваха нощите й. Това я разяждаше от вътре. Причиняваше й болка и само сълзите, които отронваше я подсещаха, че е жива. Болката я държеше на повърхността. Всъщност отдавна мислеше за смъртта, като избавление. После изхвърляше тази мисъл, като кората на картоф и гледаше да изпълни сивите си дни с надежда за по- добро утре. Вярваше на лекуващия й лекар и очакваше новите си очи с надежда непозната за непозналите тъмнината. Дните се изтърколваха, като палава луна зад облаци. Дойде големия ден. Доктора събра екипа в манипулационната и се зае със свалянето на превръзката. Това момиче беше особен случей в неговата практика и той се надяваше този път да е успял да й присади очи. Не каза кой е донора. Имаше основателна причина за това. Не искаше момичето да се уплаши и да откаже привилегията да вижда отново. Човешката психика винаги се плаши от непознатото. Не искаше това дете да се уплаши, че ще носи очите на Суна- гадателката на Пирти. Само името й предизвикваше тръпнещо вълнение в хората. Суна беше умряла в сънят си и последното й желание беше да дари органите си за трансплнатация. Единственият близък човек на Суна, беше един бежанец от планетата на фунталиковките- Сиана и той изпълни желанието на гадателката. Пирти беше планетата на синтите. Синтите бяха хора с дарба, която плашеше хората от Земята. Синтите владееха бъдещето, а земляните това ги плашеше. Суна беше най- известната гадателка от Пирти и много от по- смелите се допитваха до нея за бъдещето си. Тя никога не грешеше. Суна беше великата гадателка на Пирти, но когато умря всичко потъна с нея. Само Сиана отиде да дари очите й в болницата на Земята. Не искаше да потъпква волята й. Изпълни я безусловно. Такъв си беше той. Изпълнителен и добър до мозъка на костите си.
...
Превръзката падна в нозете на Сибил. Тя постепенно отвори очите си. Изпита болка. После болката се увеличи от настъпващата и заслепяваща я светлина.
-Докторе видях светлина! каза момичето.
-Бях убеден, че този път всичко ще е наред. Намерих най- добрите очи за теб.
Сибил погледна през мигли и видя екипа, който неотлъчно се бе грижил за нея.
Изпита чувство на благодарност. Сълза от щастие се отрони от новите й очи.
...
Когато я заведоха в стаята й тя погледна сестрата и изпита странен хлад в душата си. Видя къща. В къщата огън. В огъня дете. Изкрещя.
-Бързо тичайте към къщата си. Детето ви ще умре, ако не отидете на време. - каза Сибил ужасена от образите, които я връхлетяха внезапно.
Сестрата гледаше объркана лицето на Сибил, но после уплашена от думите й се затича към вратата. На другия ден дойде при нея с очи изпълнени с благодарност.
-Ти спаси детето ми. Предотвратих пожар в къщата си. Ти ме спаси.
Сибил се изненада от това, което се случваше. Гледаше лицето си в огледалото и се изучаваше, като, че за първи път се вижда в него. Всичко бе непонятно за нея. Сините й очи бяха прекрасни, но не бяха нейните си очи от преди. В тези очи имаше нещо особено. Тя чувстваше това с цялото си същество. Виждаше повече. Знаеше всичко за всеки прекосил полезрението й. Дори се страхуваше, че почва да полудява. Пожела да се види с доктора.
-Сибил, искала си да говорш с мен? попита той.
-Какви очи си ми дал? На кого са те?
Доктора изтръпна и се скова от напрежение. Не очакваше толкова скоро да чуе този въпрос.
-Защо Сибил? Нещо не е наред ли?
-Докторе, тези очи виждат повече от нормалното. Ти знаеше ли това?
Той мълчеше и гледаше красивото синеоко момиче пред себе си.
-След три дни ще те изпишем.
-Защо не ми кажете? Защо? Все пак сега тези очи са мои и имам право да знам чий са били?
-Не ме питай. Сега си почини в стаята преди вечеря.
Тя го погледна и той се усети, като размазан от силна вълна.
-Ти си знаел, че даваш нещо специално на Сибил. Знаел си го от самото начало. Даде ми ги, защото искаше да разбереш каква е участта на детето ти, което изчезна преди пет години. То е живо на един остров, но името му ще ти кажа, ако разбера на кой са очите ми.
После Сибил излезе от неговата стая. Владееше силата. Чувстваше се сигурна в себе си, както никога досега. Прекоси болничния коридор и влезе в своята стая потънала в размишления.
Доктора остана загледан след нея. Надяваше се, че очите на великата гадателка ще му помогнат, но не бе и помислял, че така скоро след трансплнтацията Сибил ще прозре минало или бъдеще, защото сега това момиченце владееше силата на Суна от планетата на Пирти. Надеждите му се оправдаха, но не събра кураж да й каже. Всъщност искаше тя сама да даде отговор на въпросите, които я измъчваха. Тя можеше да си отговори, защото гледаше с очите на Суна. Очите на Сибил притежаваха силата на най- великата гадателка раждана някога на Пирти и планетите около нея.
...
Минаха трите обещани дни. Сибил не пожела да се среща с никой от екипа. Дори лекуващия си лекар не пожела да види. Изписващата я сестра от болницата я гледаше потънала в неодумение.
-Все пак да извикам ли доктора?
-Казах не! отсече рязко Сибил и си тръгна от сивата сграда. Сля се с тълпата на улицата. Потърси убежище в развалините на опожарената си къща. Намери подслон и се сви на кълбо. Спомни си майка си и потъна в сън, в който двете тичаха усмихнати през полето от четирилистни детелини.
-Вълшебното поле на желанията- казваше нейната майка.
-Полето на любовта- отвръщаше Сибил и после се гонеха из меката зеленина.
...
Отвори очите си. Погледа й попадна на скъсана кукла. Позна свойта кукла с която заспиваше, когато беше малка. Издърпа я към себе си. Приглади нещото прилично на коса и заплака. После си спомни пожара и изпита ужаса на връщане в миналото си. Сините й очи видяха просяк. Ръката му палеше клечка. После пусна клечката върху купчина хартия и зачака пожара да обхване къщата. Не видя лицето му. Само ръката му подаваща се под мръсната дреха. Видя пръсти дълги и прилични на ръка на жена. После просяка изчезна. Пожара се развилня и уби хората живеещи в нейната къща. Сибил изкрещя. Този просяк ще си плати- помисли тя преди да се махне от руините.
...
Нямаше къде да отиде. Никъде и никой не я очакваше. Тя беше съвсем сама. Чу стъпки. Обърна се. След нея вървеше бежанец. Тя видя лицето му. Стори й се познато.
-Вие ме познавате.- каза тя.
-Всъщност не аз, но вие ме познавате- каза той. Очите ви ме познават.
-Ти си бежанец от планетата на фунталиковките нали?
-Да и искам да ви служа. Сибил, вземете ме при вас. Моля ви.
Сибил за миг се поколеба, но махна с ръка за съгласие и той я последва по потъващата в мрак улица.
-Името ти е?
-Наричай ме, както желаеш Сибил.
-Ще те наричам Сиана. Ти дари очите ми на болницата. Имам видение. Ти си бил нали?
-Бях, аз Сибил. Такава беше волята.
-От къде знаеш, че се казвам Сибил?
Великата гадателка на Пирти предрече, че очите й ще бъдат дар за момиче на земляните на име Сибил. Следя те още от болницата. Сега когато те гледам виждам, очите на Суна. Тя живее в теб чрез очите си. Ти виждаш нали? Виждаш бъдеще и минало? За теб няма тайни нали? Ти и силата ти ще спасявате планети и ще предотвратявате войни.
Сибил мълчеше. Парчетата от мозайката идваха на местото си. Тя приседна на улицата и заплака. Товара беше твърде огромен за нейните плещи.
-Но, защо аз? попита момичето.
-Тя те избра, защото владееш силата. Суна знаеше, че ти можеш.
Сибил плачеше. До нея седна Сиана. Прегърна я. Опита се да успокои момичето.
-Сега сме двамата с цялото минало и бъдеще на плещите си. Да вървим в дома на Суна. Нейния дом вече е твой дом. Приеми съдбата си. Ти си избраната.
-Но тя уби мама, татко и сестра ми? Тя подпали пожара...
Той шептеше:
Понякога смъртта на няколко човека е път за спасяване на много животи. Това беше пътя!Беше нужно гадателката да предизвика тези събития. Те отключиха силата. Не си мисли, че й беше лесно. Умря плачейки за теб.
-Тези нейни сълзи да си ги носи в гроба. Те не могат да върнат семейството ми.
-С тези очи ти ще спасяваш много хора. Това е съдбата ти. Успокой се.
Умълчаха се.

После потънаха в тъмнината.
...
Сибил се завърна в болницата, за да каже на доктора за сина му. Върна му нещо, което мислеше за отдавна изгубено. Доктора не беше лош човек, но не бе и подозирал, че Сибил ще вижда толкова ясно миналото и бъдещето. Усети тъга в душата си, когато силуета на момичето се скри и разбра, че не бе направил дар за нея. По скоро бе дал товар на плещите й. После тежестта за вина се загнезди в съзнанието му и го загложди, като червей ябълка.
Понякога доброто придобива странни измерения и не винаги е най- доброто за онзи, който го получава. Стана му тъжно за Сибил, която носеше очите на гадателката.
...
Седяха пред огъня. Тя и той. Той гледаше свойта господарка. Тя гледаше в него, но виждаше извън него.
-Тя, запали къщата ми нали? Тя, уби семейството ми нали? Желанието й да не умре силата й я превърна в убийца нали?
Сибил се чувстваше съкрушена.
Той мълчеше. Не отговори. Господарката му знаеше отговора. Сибил изпита желание за избоде сините си очи. После отново заплака и заспа свита на кълбо, сякаш искаше да се върне в утробата на майка си, като плод в майчината си утроба...
Страданието не я напусна никога.
...
Тя пое на плещите си товара подарен от великата гадателка. Очите на Сибил станаха светлина за бунтовниците от планетата на фунталиковките. Тя владееше силата и помагаше на всеки потропал на нейната врата. Остана в дома на Суна. Разбра, че доброто изисква жертви.
Разбра постъпката на Суна след години, когато не беше толкова млада и проумя, че доброто е многолико. Суна бе причинила вреда на хората от къщата, за да има кой да приеме очите й. Тя бе прозряла, че малкото момиче има силата. Очите на Сибил подариха много добро на бунтовниците, на Пирти и Земята. Наближаваше годината на плеядите. Беше 3274 година. Сибил се зае да проучва земляните. Наближаваше време душата й да напусне тялото й. Търсеше внимателно. Някъде из руините съществуваше дете, което съдбата бе избрала и предопределила да носи очите на гадателката.
Очите на Сибил...

автор: Лили Спасова

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=10776