Мартичка,
препрочитам Излишък от небе. За всичко си права и как обичливо си ги нанизала зрънцата в броеницата. Права си: думата е като изстрел, кратка и точна, безапелационна. И пак си права: на обич ни учи, на памет - да съхраним в гънките на съзнанието си топла нежността. И за трети път си права: човек никога не е готов за смъртта, освен за своята собствена.
Чакам, Мартичка, да се срине, може би тогава спира да боли или поне става поносимо.
Сега е още етапа на дивото препускане с конете, вълците, чакалите, нощите прекарани в планината, предизвикателствата към опасността, мамя я, предизвиквам я, искам я лице в лице, на открита битка.
Тя се крие, не идва, а боли.
Отивам пак да чета за небето, гушнато ми е в думите ти, топло, сърдечно и защитено. На завет.
Благодаря.
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14193
Онлайн са:
Анонимни: 158
ХуЛитери: 1
Всичко: 159
Онлайн сега:
