Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: zlatin139
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13931

Онлайн са:
Анонимни: 348
ХуЛитери: 1
Всичко: 349

Онлайн сега:
:: Albatros

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2021 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕмпат
раздел: Фантастика
автор: oziris

Знаете ли какво означава емпат? Това е човек, който частично улавя по-силните емоции на другите.
Аз не съм емпат.
Предполагам мога да се нарека пълен емпат, но и това определение е неточно. Аз улавям ВСИЧКИ емоции на хората и преживявам всичко точно като тях. Не говоря само за тези, които имат външен израз – силен гняв, страх, болка – а и за скритите, вътрешните – за тези, които емпатите не могат да усетят. А има и нещо повече...

И какво? Какво ви интересува вас? Не знам – предполагам нищо, макар че много скоро ще ви засегне лично...
Но аз ще ви разкажа... ще ви разкрия тази несправедливост, която ми беше нанесена. Не мислете, че търся съчувствие – не е така. Не ми трябва помощта ви, пък и да искате, няма как да ми помогнете. По-добре помогнете на себе си. Пък и няма да е зле все пак някой да ви обясни какво става в действителност.

Детството ми беше истински кошмар. Хиляди чувства, които не разбирах. В началото дори не осъзнавах, че не идват от мен. Преживявах мъките и радостите на всички дечица, с които си играех. Разревеше ли се някое – и аз заплаквах веднага след него. Беше ми весело само когато всички други се радваха – а това ставаше много рядко, така че цялото ми детство премина в безсмислена тъга и депресия, причината за която на всичкото отгоре ми беше неизвестна. Престанах да си играя с децата в момента, в който се научих да проявявам собствена воля – тоест след като нашите ме слагаха в басейнчето с пясъка и си отиваха, аз просто ставах и избягвах (тоест излазвах) по-надалеч от всички. Любимото ми място за криене беше в едно храстче, където притисках силно с ръце гърдите си – понеже бях направил връзката, че там се появяваха чувствата, аз се опитвах да ги набутам обратно, да не им позволя да излязат и да ме мъчат.
Когато нашите дойдоха по-рано един ден и ме откриха там, много се уплашиха. Още помня чувствата им – толкова бяха силни, че ме заляха като мощна река и аз се разревах като заклан, възприел страха да не ми се случи нещо като мой собствен. Докато ме връщаха вкъщи, притеснението се засили, като същевременно страхът не отслабваше – и съответно моят рев. Започнаха да обсъждат нещо, което аз не разбирах – изведнъж заговориха с твърде много непознати думи. Но усетих че бяха объркани и се колебаеха какво да направят.
Майка ми напусна работа и ме спряха от детска градина. Стоях си вкъщи до седмата си година. Разбирайте ме буквално – аз изобщо не излизах от къщи когато това зависеше от моето „Не!”. И можете ли да ме вините – вече бях започнал да свиквам с чувствата на родителите ми и ме беше страх от онази река, която се стичаше по улиците и която, веднага щом ме изведяха някъде, ме заливаше с пълна сила с поток от гняв, ярост (чувства, които не познавах), страх, болка, колебание, тъга, отчаяние, силна радост и цяла гама други, които не можех да назова, защото не знаех думите за тях. Освен това безпогрешно познавах кой е „лош” и кой е „добър”, макар че това също бе относително, защото „добър” за мен бе този, който по природа бе весел, общителен и изпитваше положителни чувства към децата и в частност към мен. И понеже бях доста ревливо и странно хлапе, възприемах почти всички хора като „лоши” и се дърпах като агне на заколение всеки път щом майка ми ме изведеше по улиците за ръка.
Но ето че започна училище и нямаше къде да бягам. Всъщност, в началото имаше, но след като ме хванаха и ме окъпаха в поток от: недоволство, страх, загриженост, разочарование дори малко ярост, аз реших че бягайки само влошавам положението.
До края на годината вече всички ме считаха за откачалка. И това не си го измислям – чувствах го всеки ден. Подигравките можех да търпя, това не е чак толкова трудно – просто не им обръщаш внимание или отвръщаш по същия начин – но чувствата, които ставаха и мои... Нямате представа колко много се презирах понякога, колко много се мразех и каква злоба изпитвах към себе си! А съзнанието, че това не е нормално не ми даваше мира. И така, проблемът ми се задълбочи.
Какво прави човек, който изобщо не цени живота си или самия себе си като личност? Първо – престава да го интересува всичко свързано с благополучието, успеха или щастието му. Ученето за мен се превърна в омразно задължение – дваж по-омразно, защото то ме свързваше с мъчителите ми. Вече бях осъзнал, че емоциите не идват от мен, но все още ги възприемах като свои и не можех нищо да направя по въпроса. В мое любимо занимание се превърна скачането от високи места – имаше един фонтан с три различно високи басейнчета; гаражи, даже ниската част на училището и колоните на вратата. Това ми харесваше, защото ми даваше някакво чувство за превъзходство над тялото и подсилваше волята ми. Не знам дали сте го изпитвали, но ако се каните да скочите от високо, или да прескочите нещо което тялото ви счита за над възможностите си, се появява едно сковаване на жилите, съпроводено с леки тръпчици. Общото чувство е сякаш нещо те спира, нещо те дърпа... като че ли краката ти изведнъж се гипсират. Това чувство ме опияняваше, защото идваше от мен и ме изпълваше с гордост, тъй като никой от съучениците ми не смееше да прави нещата, които аз правех.
В началото само махваха с ръка и не ме поглеждаха, но когато местата започнаха да стават по-високи, един по един идваха да ме гледат. Понякога чувствах даже възхищението им, но повечето пъти бе удавено или в злоба или в омраза и желание да гледат как падам и се наранявам лошо. Прякорът ми Ненормалния си остана, но вече не го използваха толкова често колкото новия – Скакалеца.
Скоро се наложи да престана защото не исках да им доставям никакво удоволствие, пък и един от тях ме обади на чистачката и усетих, че може да се стигне до втори разговор на осем очи с нашите и директорката, което не представляваше особено приятна алтернатива.
След училище отивах на един строеж, където, след като се уверявах че съм сам, скачах откъдето ми падне. Как обожавах тези кратки мигове на радост, че чувствам нещо свое, което идва от мен и си имам тайно занимание! – разбира се, не казах на родителите си, защото имах някакво чувство че щяха да ми забранят.
Обаче те и без това скоро научиха. Как точно – не разбрах. Вероятно някой „загрижен за мен” (или по вероятно загрижен да ми отнеме и малката радост в живота) услужливо ги беше информирал. Естествено, забраниха ми и това и когато продължих да отивам, те дойдоха един ден и ме прибраха насила. Цяла седмица стоях вкъщи и ме заливаха с потоци ту от яд, ту от отчаяние и объркване, ту от страх за и от мен.
Тази терапия ми подейства много ободрително – вече научих, че е необходимо да правя ВСИЧКО, което нашите или другите ми кажат, защото в противен случай нямаше да ме оставят намира и щеше да ми става все по-зле и по-зле... докато накрая – какво? Не знаех, но и не ми се щеше да науча.
Върнах се на училище още по-тъжен и отчаян. Всички ме мразеха и ненавиждаха – и съучениците, и учителите, и директора, дори родителите ми бяха започнали да охладняват и ми отнемаха малките радости. Всички бяха против мен. А потокът от чувства не само че не спираше, но и се уголемяваше.
Не можех да издържам! Това не беше живот. Започнах да се наранявам, за открия отново спасение в болката... пък и събирах воля за последното нараняване, защото открих, че ме беше страх да свърша веднъж завинаги. Не че ме беше страх от онова „после” (знаех какво има там – покой), нито заради лицемерното християнство (що за милостив бог би ми причинил това!), а просто защото ръката ми се разтреперваше когато държах ножа, а бях се заклел да не се качвам на високи места.
Родителите ми, естествено, се разтревожиха още повече при вида на раните. Не направих опит да им обясня какво ми е, защото бях осъзнал, че никой друг не усеща чувствата като мен, а думите не ми стигаха... Започнаха да ме мъкнат по психиатри, лекари и всякакви такива хора.
В началото мълчах, затворен в себе си. Но накрая ми писна и описах на човека с очилата, който ме гледаше „компетентно” точните му чувства в момента:
как го интересувах по-малко от паяжината зад шкафа, а киснеше тук по цели часове само за да обира парите на нашите и че съученикът ми Гошо Тъпото би ме лекувал по-добре от него, защото поне малко му пукаше за мен, пък и ако не друго, то поне не беше толкова безочлив, че да взима пари за нищо.
Разбира се, той не се зарадва. Обля ме с ярост, обида, но между тях се четеше и малко страх. Обяви ме за „специален случай” и цяло лято ме мъкнаха по санаториуми и други такива огромни бели сгради със зелени стени, направиха ми един милион изследвания и накрая ме върнаха на родителите ми „излекуван”, след като бяха прибрали всичките им спестявания до стотинка.
Всъщност всичко това не ми помогна по никакъв начин, освен като ми показа че понякога лицемерието е точно толкова необходимо колкото честността. Накрая им казах това което искаха да чуят и се държах така както чувствах че искат да се държа. Това ги успокои и ме пуснаха.

Пети клас започнах с нови възгледи за живота. Бях преместен в друго училище и реших че трябва още отначало да си извоювам уважението на съучениците, за да не стане твърде късно после и да съжалявам.
Отново не споменавах и дума за чувствата си, а когато някои – дочули от предишните ми съученици – се опитваха да ме бъзикат, аз ги слагах на мястото им или с думи, или... по друг начин. Първата година единствените ми проблеми бяха с дисциплината – наказаха ме три пъти за побоища, но аз не съжалявах за нищо. По-добре малко зло в началото, за да си спестя кой знае колко унижения и евентуално по-жестоко отмъщение накрая. Всичко минава и се забравя.
В началото учех много и не излизах изобщо, затова си спечелих славата на особено прилежен ученик. По всичко имах шестици и отмих лошото впечатление от първата година. Бързо станах любимец на всички учители, защото правех точно каквото ми кажеха без да се оплаквам и в мига в който го поискаха – това бе станало мотото ми в живота за да оцелея.
Но както казва една народна мъдрост: „Слънцето не може да огрее всички”. В края на шести клас, когато имах зад себе си две безупречни години – нула неизвинени отсъствия, нито една забележка – пълни от горе до долу с шестици, похвали и грамоти от олимпиади и състезания, онази зелена река, която вие усещате само частично и наричате злоба и завист отново потече към мен. Но най ме дразнеше лицемерието – защото всеки ми се подмазваше и ми се правеше на приятел, за да му подсказвам.
Знаете ли какво е да ти се налага по цял ден да стоиш на чина, когато непрекъснато те заливат вълни от злоба и завист?
Знаете ли какво е да се опитваш да внимаваш в урока и да се опитваш да го запомниш когато отляво или отдясно чувстваш как всички те мразят и искат да се махнеш от класа им?
Знаете ли какво е да се изправиш пред учителката и да се опиташ спокойно да разкажеш новия урок, когато чувстваш че съучениците ти тайно се надяват да сгрешиш и да станеш за смях на всички?
Знаете ли какво е да търпиш, да гледаш, да разговаряш и дори да се усмихваш на пълни двуличници, които в момента на появяването ти излъчват злоба и омраза; които вместо да се радват на успехите ти и шепнейки лицемерните си поздравления, те заливат с потоци завист?
Е, изобщо не е приятно!
А най-лошото бе, че нямаше с кой да споделя, понеже нямаше никой като мен... понеже никой не ме разбираше и отворех ли дума за това, старите подигравки мигновено щяха да зазвучат на нов глас.
Така беше през тези три години и аз не можех нищо да направя за да го променя. Просто се примирих, както правех винаги. Цялото винаги е по-силно от единицата и ако искаш да оцелееш, трябва да се съобразяваш с масата. Този закон на конформизма научих още незавършил основното си образование.
Но не мислете че това бяха единствените ми проблеми. Имаше още един. Той се наричаше Здравко.
Всяко училище си има по един хулиган, вандал и побойник. Нашето си имаше Здравко. Той беше с една глава по-висок от мен и къде-къде по-силен. Ходеше на фитнес или там какво беше, имаше си щанги вкъщи и общо взето освен да яде и да блъска, не правеше нищо друго. Пушеше и пиеше, но това не се отразяваше кой знае колко на формата му – Здравко бе здравеняк, як и здрав като бик, а и по интелигентност незначително изпреварваше малкото на кравата.
Не изпитваше капка завист към мен – ние с него бяхме най-добрите, но в различни сфери. Не ме мразеше. Изобщо не беше лично – просто ми се носеше славата на такъв дето локалните биячи не закачат, което значително застрашаваше реномето им, пък и това на всички побойници в училището, включително и самия него.
Здравко не нарушаваше нормалния репертоар на побойниците – вземаше ми парите за училище (докато не се усетих и престанах да си нося), побиваше ме отвреме-навреме, нали знаете, нищо необичайно. Даже и не ме обиждаше чак толкова – изобщо държеше се почти нормално и бях започнал да свиквам, когато един ден ми съобщи, че ще ми смъкне кожата от бой. Когато го попитах защо, той отвърна в стила на всеки бияч – Защото така!
По принцип бих се съгласил да ме попилее от бой, за да не нарушавам конформистката си философия, но знаех, че родителите ми вероятно ще се поинтересуват защо съм се върнал от училище с десетина синини, счупени ребра, ръка и крак – нещо, което не се съмнявах че ще се случи, защото Здравко винаги изпълнява обещанията си – и побоя на Здравко ще ми се стори като детска игра.
Но всъщност нямах представа как да предотвратя откарването си в болница, затова отидох на уреченото място в уречения час. Може и да ви се вижда леко малоумно да се явиш на среща, след която знаеш, че със сигурност няма да си същия човек във физически смисъл, но това е защото не познавате Здравко. Ако не отидех, щеше да стане сто пъти по-лошо. Да се защитавам дори и не мислех – това само щеше да ми докара повече рани и повече счупени кости.
Той ме чакаше небрежно облегнал се на едно дърво. Направи ми знак да се приближа и аз се приближих. На учтивия ми поздрав отговори с един хубав прав десен в ченето, който ме изненада до такава степен, че се изтърсих на земята. Когато започна да ме рита обаче, реших че няма да издържа.
Как стана това не зная. Предполагам подсъзнанието ми е реагирало само и всичко е станало от само себе си. Помня единствено, че в един момент усещах масивната му кубинка на гръдния си кош, а в другия той се държеше за главата и пищеше истерично. Помня и как изведнъж изпитах чувство на превъзходство, на ярост и желание за кръв.
Изтупах се и станах. Това не бях аз. Искам да кажа – действително тялото ми извърши следващите действия: моят крак го риташе, юмрукът ми счупи пет негови зъба и се оцвети в кръвта му, моето задъхано тяло го гонеше по поляната, докато не се измори, моите очи наблюдаваха как се препъва и се омазва целия в кал, но... някак си имах чувството, че наблюдавам всичко това отстрани. Или по-скоро, че чувствата които ме водеха не бяха мои, а нечии чужди.
Мина много време докато проумях какво бе станало. Бях участвал в един обикновен процес на „смяна на емоции” – неговите се бяха пренесли у мен и обратното. По-късно го владеех до съвършенство.
След този случай всички се отдръпнаха от мен и дори престанаха да се събират на групи в голямото междучасие, за да ме блъскат в стената.
Завърших с отличие и влязох в една от престижните гимназии – уж де, всъщност дните ù на величие си бяха отишли заедно със сериозните ù даровити ученици.

Но преди да започне новата година в нея, се случи нещо, което промени всичко – и светогледа ми, и мен самия, и живота ми изобщо.
Какво толкова стана ли? Ами влюбих се. Вероятно и вие като родителите ми не отдавате кой знае какво значение на този факт, като се има предвид че бях на не повече от петнайсет години, но любовта ми се различаваше от тази на връстниците ми. Знаете ли как обича човек като мен? Едва ли.
Представете си че можете да чувствате стотици пъти по-силно от останалите хора. Че можете да съпреживеете абсолютно всяка емоция на любимия си – да бъдете радостни, когато той е радостен или пък да ви боли когато него го боли. И да не правите всичко това насилено и за да му угодите, а защото то е в самите вас.
Аз, който не проронвах и сълза когато ме пребиваха, който издържа без да откачи безкрайните потоци злоба, омраза, ужасните подигравки и презрението, вкоренено в самия него... същият аз плаках, когато на нея ù се плачеше и танцувах когато на нея ù беше весело. Аз, затвореният в себе си, вечно свитият и незабележим разцъфнах като цвете под лъчите ù. Подобно слънчоглед обърнах поглед право към слънцето в очите ù и поглъщах животворната светлина.
Тя ме събуди за нов живот. Но и тя ми го отне.
Не ме обичаше.
И това не се дължеше на факта, че е по-голяма. Не се дължеше и на факта, че нещо в мен не ù харесваше. Не, просто ме възприемаше като приятел.
Мен това положение ме удовлетворяваше – никога не бих поискал нещо повече от това да стоя до нея, за да поглъщам светлината ù. Вие не знаете какво чувствах, защото не можете – не сте като мен! Тя излъчваше! Излъчваше направо в сърцето ми доброта и красота. Тя излъчваше любов. Най-чистата любов!
Но проблемът беше в самата нея. Характер може би или светоусещане – има ли значение? Чувстваше се затворничка в нашия малък град... в нашата малка държава, в която цареше анархия и където животът не беше честен. И замина.
Не можех да направя нищо освен за сетен път да се примиря. Болката от загубата ù беше непоносима. Нищо, нищо не можеше да я заглуши, защото нищо не беше по-силно от нея. Тогава всъщност престанах да бъда роб на способността си, а поех контрола върху нея. Не мислете, че това се дължи на особена воля – начинът ми на живот и условията не благоприятстваха за развитието на такава. Чисто и просто осъзнавах алтернативите: или се затварям в себе си и чакам болката да ме довърши, или се разтварям и доразвивам започнатото от нея.

Осми клас отново започна в нова среда. Но този път вече бях свикнал с промените, преслушах (или по-точно е да се каже „пречувствах”) всеки един от съучениците си и бързо прецених с кои да се сприятелявам и от кои да очаквам проблеми. Поведението ми по-нататък се подчиняваше на тези впечатления и целият ми престой в гимназията протече без особени произшествия. Същото важеше и за учителите, на които също толкова бързо влязох под кожата.
След като си разчистих пътя, цяла година работих за изработване на име и реноме, за да ми останат четири спокойни години за усъвършенстване – защото аз вече бях започнал да осъзнавам какви огромни възможности откриваше пред мен тази дарба.
Разбира се, още тъгувах. Болката се бе впила в мен и ме дълбаеше бавно, но тя не ми пречеше, а дори напротив – връщаше ме към действителността, пък и представляваше масивна и непоклатима опора в океана от чувства, в който правех първи предпазливи загребвания.
Три години – до лятото на моето пълнолетие – прекарах в опознаване на това, което бе в мен и се подготвях за овладяването му. През тези три години се случиха много неща, повечето от които бяха странни и засягаха почти единствено хора, опитали се да ми навредят по някакъв начин. Така и не се разбра кой им причини всичко и случаите им и до днес остават открити...
През тези години от възмъжаването ми, аз опознах света е хората от друг, съвсем различен ъгъл. Местата се размениха – престанах да бъда слабия и унижавания и минах от страната на силните. Дори бях нещо повече от тях – подчинител на силните. Това положение ми харесваше, но не исках нито да причинявам болка (насочвайки отрицателни чувства можеш да увредиш трайно мозъка на човек), нито да правя проблеми на хората. Положих доста усилия да си намеря приятели, но си останах затворен и не особено общителен. Преценявах хората за секунди и много, много рядко грешах.
Що се отнася до влюбване – в сърцето ми нямаше място за друга, нито можех да издържа повече болка. А самотата ме разяждаше отвътре. Толкова години изминаха и никого не почувствах достатъчно близък, за да му разкрия тайната си. След няколко разочарования се отказах да създавам и поддържам приятелства – нямаше смисъл да се наранявам; пък и за какво ми бяха хора, които винаги щяха да си останат чужди: без да могат, без да им позволя да стигнат до сърцето ми? За нищо.
Вървях по пътя на живота сам, но никога не свикнах със самотата.
Мечтаех единствено за някой като мен, за някой който да ме разбира. Останалите – съученици, непознати, близки, дори учители и родители – възприемах просто като „другите”. Те не ме интересуваха, защото и аз не ги интересувах. Съсредоточих се върху себе си и усъвършенстването си.
До това паметно лято преди дванайсети клас бях развил всички страни на дарбата си, за които можех да се сетя.
Размените не ми костваха никакви усилия и ставаха мигновено.
Отблъскването – както го наричах – се получаваше почти всеки път. То се състоеше в излъчване във всички посоки на изключително силни импулси на страх. Всяко съзнание ги възприемаше различно, защото те действаха директно на онзи дял от мозъка, в който се натрупват страховете на човек. Практикувах го само нощем – всъщност тъкмо тогава ми бе необходимо – защото тъмнината бе нужна за да подейства внушената представа. Правех ли го денем, можеше да се получи несъответствие между внушеното и реалността, и ако тласъкът бе по-силен, можеше да се стигне и до мозъчен удар на приемника. Действието му? Какво правиш когато те е страх до смърт? – скъсваш се от бягане!
Можех и да действам целенасочено върху определено съзнание, само че се налагаше да се съсредоточа, да извикам съответното чувство у себе си и, след съответното усилване, да го изпратя на обекта. Всичко това ми отнемаше твърде много време и беше адски неефективно, освен в особени ситуации, понеже се случваше и да не улуча този който исках. А веднъж внушено, чувството – в зависимост от силата – помрачава всички останали и няма как да се „поправи”. Възможно е дори да остане за цял живот.
Внушаването на инстинктивно доверие и симпатия към личността ми изобщо не влиза в сметката – то ставаше автоматично, без дори да го искам.
Вижте, с писането имах сериозни проблеми в началото. Може би защото подходих неправилно. Подцених се, защото през целия си живот бях изразявал мислите си предимно с чувства, които някак си много трудно се нагаждаха със суровата строгост на думите и не можех да ги изразявам. Цяла година се мъчих да изразя просто усещане и накрая ми писна.
Щях да зарежа всичко, но се сетих за първата ми любов – още тогава щях да пропиша, ако виждах някакъв смисъл в това и ако бях малко по-отворен и имах повече вяра в себе си. Винаги ми е много лесно да извикам дадено чувство и да го усиля до максимална степен както вие увеличавате... телевизора например. На дистанционното в съзнанието ми имаше и контраст, и яркост, и сила, и наситеност... и аз все по-умело си служех с него. И когато извиках онова нежно, меко и приятно чувство... думите просто потекоха от мен като река.
Писах, писах, писах – някои неща оставях, други унищожавах, защото не се бяха получили истински (в началото въображението ми пречеше добавяйки на своя инициатива разни детайли или направо изопачавайки всичко) докато накрая свикнах и с това. Вече можех да изразя всяко чувство, всеки нюанс, всеки трепет... Е, хайде, леко преувеличих. Все още имаше особени силни чувства, за които не ми достигаха думи, но едно лято прекарах в безспирно четене – което ще рече, че четях по цели дни без да върша нищо друго; свършеше ли една книга, аз моментално си вземах друга – и това пообогати езика ми. Но на мен не ми трябваше чак такова майсторство... Засега.
През тези безгрижни години аз открих призванието си и смисъла на своя живот. Смисълът – Живеех, за да чувствам. А призванието – Съществувах, за да описвам чувствата си.
Ученето? О, с него се оправих много лесно. След втората година навика си каза думата и аз възприемах учебниците като хора, а уроците в тях – като техни чувства. Всяко чувство си имаше нюанси (изречения) и особености (думи), които носеха смисъла му. Почувствах ли веднъж този смисъл, останалото бе лесно.
Но несъмнено най-доброто ми постижение бе избирателното чувстване. Тоест, можех да заглушавам някои чувства и вече не бях насочен навсякъде едностранен приемник, а прецизен приемо-излъчвател. Ако не исках да ме заливат вълните от злоба и завист, просто „си запушвах ушите” и се затварях.
Радвах се на живота с всяка своя клетка. Поглъщах лъчите на слънцето, заедно с не по-малко необходимите ми чувства. А чувствата – те струяха навсякъде. Оставаше ми само да ги филтрирам.
Например, имах нужда от любов – няма проблем, по улиците беше пълно с влюбени двойки. Достатъчно бе да вървя край тях и да поглъщам искрените и чисти чувства. Или пък сядах на пейката зад тях. Е, понякога чувствата не бяха чак толкова искрени или пък бяха смесени... в някои случаи отивах при един от двамата и му казвах нещо от рода на:
– Миличка, той не те обича, с теб е още само защото го е страх да скъсате.
Понякога ме гледаха учудено и прихваха да се смеят, а друг път „той”-ът ставаше с намерението да изтупа тениската ми, но без особени усилия го парализирах със страх и усилвах чувствата му към „другата”. В повечето случаи той си признаваше и получаваше силна плесница за награда.
Не очаквах благодарности. И това бе добре, защото никога не ги получавах.
Може и да ви се стори чудно защо си правех този труд и защо се бърках в чуждите животи, които изобщо не ме засягаха. Там е работата, че мен наистина не ме интересуват хората като такива, но чувствата... Чувствата трябва да са истински! И точно това съблюдавах аз като единствения способен да ги улавя.
Или пък ми трябваше щастие – просто се насочвах към най-близкото хлапе. Колкото по-малко, толкова по-добре. Разтварях изцяло душата си (не мога да намеря по-точно сравнение, което да разберете) и поглъщах радостта. Разбира се, случваше се и детенцето да се слиса от външната намеса и да падне, което водеше до истеричния му рев и преувеличената му болка... предаваща се усилено на мен. Е, и аз плаках истерично няколко пъти, но това е друг въпрос и не ми се обсъжда.
Това бе подаръкът ми за самотните дни и нощи.
Нагонът и сексуалността не влияеха почти изобщо на мисленето ми. Не изпитвах абсолютно никакво влечение към жените – освен като източник на чувства. А тези чувства можех да получа и без тяхно съгласие – следователно, не ми бе необходимо изобщо да общувам с тях.
Всъщност, бях си щастлив по своему и нищо не ме притесняваше – освен онова парливо чувство на самота и отчужденост от всички и всичко. Отчуждеността я приемах някак си – никъде не е казано, че непременно трябва да си с другите. Но самотата... тя беше като малко трънче, заседнало в петата ми. На всяка стъпка – лекичката дразнеща болка, от която не можеш да се отървеш.
И след като навърших осемнадесет, самотата и неразбирането престанаха да ме тревожат, защото се появи нещо много по-важно от тях.

Вървях си спокойно по улицата. Беше късна вечер. Всичките ми сетива бяха задоволени, затова се бях затворил и престанал да приемам. Към мен от всички страни долиташе приятно сиво безразличие. И изведнъж – ярко червено: страх, болка, зов за помощ. Затичах се натам, понеже всичко, което бе толкова силно, заслужаваше вниманието ми.
В една тъмна и скрита улица двама мъже се бореха с една жена. По алчните им погледи не бе трудно да се отгатне какво искаха от нея. Пратих и на двамата един средно силен импулс и след секунди те вече бягаха през глава.
Приближих се бавно. Сетивата ми бяха разтворени докрай. Очаквах да усетя бавно нарастващо спокойствие и сигурност на фона на отслабващия страх и нервност. Нищо такова. Пред мен стоеше средно висока, чернокоса, облечена в черна копринена рокля жена, която впиваше в мен стоманеносивите си очи. В чувствата ù всичко бе спокойно – нито следа от силния страх и зова за помощ, които ме привлякоха и които подобаваха на човек в нейното положение.
Нещо не беше наред. Всички чувства струящи от нея бяха някак си по-силни и съсредоточени. Сякаш... сякаш и тя беше отворена. Сякаш и тя предаваше!
– Ти си умен, затова няма да те лъжа. Пък и без това вероятно вече си се досетил.
– Ти си като мен. Това беше нагласено.
– Да. И за двете си прав. А знаеш ли защо бе целият този театър?
Не знаех.
– За да те заведа при Него.
– Кой него?
– Баща ти.
– Аз си имам...
– Истинският.
Остави ми няколко секунди да осмисля думите ù. Не възразих.
– Е, любопитен ли си? – и без да изчака отговора се обърна и тръгна – Ела с мен.
Подчиних се.

Събудих се в някаква тъмна и влажна стая. Стените бяха студени. Не помнех нищо, освен лекото пробождане и мъглата, която заля целия свят. Нямах никаква идея къде се намирам.
Нямам представа колко време престоях в тази стая. Може би седмици, може би месеци. Не ми даваха нищо за ядене. Но странното е, че изобщо не чувствах глад. Цялото време прекарах в размишления и съсредоточаване – исках да усетя поне малък нюанс на чувство, но не успях. Изглеждаше, че наоколо е пусто и няма жива душа в радиус от километри (до толкова се простираше чувствителността на рецепторите ми). Грешах.
Един ден вратата се отвори и влезе Другата като мен.
– Готов си да се срещнеш с баща си.

Последвах я.


Публикувано от alfa_c на 16.11.2008 @ 16:44:26 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   oziris

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.05.2021 год. / 06:41:44 часа

добави твой текст
"Емпат" | Вход | 2 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Емпат
от torbalan на 05.12.2008 @ 08:08:37
(Профил | Изпрати бележка)
Невероятно добър - такава разкошотия не бях чел от години!


Re: Емпат
от oziris (rrrrrrr@abv.bg) на 06.12.2008 @ 10:16:16
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Благодаря, радвам се, че ти е харесало.

]


Re: Емпат
от s_s_99 на 20.06.2014 @ 01:43:47
(Профил | Изпрати бележка)
Много интересна история, много добре разказана :) има ли продължение някъде?

]


Re: Емпат
от oziris (kirilvlahov@gmail.com) на 19.07.2015 @ 21:40:41
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Да, тук:

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=99580&mode=thread&order=0&thold=0

]


Re: Емпат
от oziris (kirilvlahov@gmail.com) на 19.07.2015 @ 21:41:22
(Профил | Изпрати бележка) http://kirilvlahov.blogspot.com/
Продължението е тук:

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=99580&mode=thread&order=0&thold=0