автор: miglena

Луната
тук е
с цвят на
морска пяна.
Небето - поглъщащо черно. Бездност.
И започва от кратерната повърхност.
Забравих да дишам. Откакто те няма.
Скафандърът ме убива. Отвсякъде.
Походката ми е скакалечкова.Свиркам си.
Какво правя тук? Тръгнах така припряно.
Забравих да попитам защо ме изпратиха.
Мисията е възможна, но някак лунотопична.
Да се слея с Луната?!? Та тя е тъй студена.
Пясъчна. Приличаме си само във едно.
Никога не можеш да видиш тъмна страна.
Не че такава няма. Но твоите очи са Тъмата.
Затова тъмнината ти изглежда бляскава.
Да се превърна в отражение на Слънцето?!?
Та моята душа е звездна. Не отразява.
Може да лети със скоростта на светлината.
Затова съм диамантена искрица по ръката ти.
Да се въртя безцелно из Всемира?!? Скука.
Харесвам цел да следвам. Макар и илюзорна.
"Поетическото вдъхновение" на Луната какво е?
Среднощните трепети на хората!!! Любещи.
Сливащи се не с планети, а един с друг.
Пламенно. Луната само примигва срамежливо.
Защо ме търсиш в лунен лъч?!? И въздишаш.
Да ме беше задържал. С едничка дума: Ела!
Но ти ме искаш там, високо и далеко. Лунна.
Добре. :)(: Ето ме. Ако намериш ... телескопа.
Все някога ще се върна на Земята. Защо ли?
За да те целуна. И ще те гледам във очите.
Докато ги превърна във Луни...
Две!!! Една за теб.
Една за мен.
Дъъълго
многоточие
..............
......
ЛУНОТОПИЯ