автор: LeoBedrosian

Повей, повей ветре
па отвей есенните ни неволи
па довей зимен уют,
край дядовото огнище
на свинска мръвка на жарчица
и руйно вино във паница.

Повял, повял вятъра
златолистата есен подгонил
по площади и мегдани
по слогове и поляни
отвял есенни жерави
довял зимните облаци
снежни йош виелици.

Па кат паднал оня бял сняг
натрупал метър и нещо
па кат седнали мъжята
на софри тежки, горешки
кат засукали мустаци
като вирнали калпаци
и ръкави до лакът навили
та до пролет яли и пили.
...
А ти вятърко, вей си
тъжна есенна песен
попей си,
попей си.