автор: Dokosnata

...Бързо, бързо минават дните.
Заклещена в този момент се преповтарям...



В трудна жажда търся вода.
Шум в ушите, гласове в главата.
Тънки съчки в топла печка ще наклада,
ще понеса софрата.

По-бързо, искам по-силно да се люшкам!
Залюлей я тази люлка!
Давай, с двеста мили нека да препускам!
Нека да попаднем в черна дупка!

Бързо, бързо минават дните.
Заклещена в този момент се преповтарям.
А вие нима сега не спите?
На глас житейски опит преговарям.

Времето присветва в нощт ,
а после се чупи
и хоп... идва новата зора
на този, който ще сполучи.

Ти помогна на моята ръка!
Помогна, когато тя тежеше.
Накисна я в изцеряваща вода.
Тя се олекоти сякаш, че летеше.

Лигави съкровища, скъпи лиготий.
Лигли облечени скъпо, но все още лепкат.
Готвят разни чудорий,
зайци вадят, но сърцата пак не трепкат.

Виждам те и те усещам!
Не изоставяй моята страна!
Куп играчки играя и подреждам,
бъди си собствена охрана!

Не е честно точно когато намерих своя свят...
... Те те взеха, счупиха те и затвориха сърцето.
Показаха ми колко се боят ,
боят се от мен, боят се от детето!

Ще ми липсваш, до някога.
До някога може би до днес.
Тези твойте те предадоха.
Те пазаруват чудните парцели без адрес.

Аз софрата пак нареждам.
Тиха съм, но примирате пред моя вид.
Аз чистницата - играчките ви пак подреждам.
Но вие сте един провал, един неписан стих.