автор: puhchence

Непознати хора.
Непознати лица.
Непознати души.
Непознати сърца.
И всеки се мисли за оригинален,
не осъзнава как става банален...
А истинските са толкова малко,
това не е ли жалко?!
Тя беше толкова красива —
Със тъмни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка
и хората виждаха само това.
Истинската й същност
не се опитваха да разкрият
и тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра.
Всички споделяха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота.
Помагаше им с готовност
и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как
малко по малко гаснеше тя,
Болна бе от болестта,
наречена самота.
Ден след ден посърваше
нейната красота,
А слепи бяха хората
за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше,
скрита в нощта.
И така започна тя да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
А мракът бе свобода.