автор: copie

Излязох от фризьорския салон красива и поради това въодушевена, седнах в колата и дадох на контакт, за да сваля най-напред стъклото, беше жега и
косата ми тутакси щеше да залепне за челото и врата... и в тоя миг под носа ми цъфна букетче здравец: айде, красавице, земи го, за тебе е! Опс, няма как, ще трябва левче, и взех да ровя в чантата си на дясната седалка. Обичам здравец, а съм и красива, а и жената заслужава за труда си.
Ей така тръгват – от нищото – всякакви неприятности.
Извадих си портмонето и тогава я погледнах – мощна циганка, каквато не бях виждала (те обикновено са слабички), над средна възраст, с пронизително зелено-шарени очи. Гледаше ме някак странно, стори ми се иронично, но не се замислих. Извадих едно левче и и го подадох, а тя ме парира: Аз пари не съм ти искала, нали? Сама ги даваш! Засмях се лекомислено: Е, да, сама ги давам! Тя не взе монетата, а втренчена в мен каза: От голяма мъка си се отървала! Забрави го! Джип ще караш скоро!
Ох, знам им номерата иначе... няколко фрази, от които поне 2-3 ще улучат почвата. Кой не се е отървавал наскоро от голяма мъка? И кой днеска не иска да кара джип? Но тя не взе монетата.
Вместо това, погледът й стана приковаващ: Имаш малко момче, много лошо го чака!
Чак на другия ден си дадох сметка откъде е разбрала, че имам малко (13-годишно) момче. От едно списанийце за кеч, забравено на кората на багажника. Но за момента изобщо не включих – просто ме парализира – много лошо го чака!
Така. Сложи ми маята, бухнах... и почна да ме пече. На мнооого силен огън.
След тази прогноза жената се активира. ... Боледува много (Господ ми е свидетел, че хлапето често боледува), и по-лошо ще става... Трябват му три билки от три планини – и ще се оправи! - шепнеше съзаклятнически, накак скърцащо.
- Какви са тия билки? – попитах съсредоточено, едва ли не – да им запиша латинските имена. В този момент тя отвори задната врата и седна зад мен. Не успях да реагирам.
- Имам ги! – изскърца тихо гласът й. – Шейсе лева струват, но аз пари не пипам! Ако ги сложиш тука, - потупа тя кората между предните седалки, - твои са! Ако не – по-лошо ще стане...
Шейсет лева... имах и повече... как да не ги дам? За детето си! Извадих три двайсетачки в унес. С някаква кърпа тя ги прибра, пари не пипна. И ми подаде малка фунийка от хартия, пълна с пръст и коренчета.
- Да му ги сложиш под възглавницата! На тях да спи една година! Ще се оправи...
Някак ми олекна – свърши! Но грешах.
- Аз пари не съм ти пипала, нали? Не ми е за пари, за теб ми е! Лошо те чака, много болна ще си, ама имам лек за тебе!.. – продължаваше жената.
Гласът й, все така скрибуцащ, тих, немелодичен и настойчив, като че ли ме беше уловил в стегната примка.
- И за тебе имам лек! Да го сложиш в портмонето и да не го вадиш една година! Шейсе лева – и ще си здрава!

Механично си отворих портмонето – 4 по 20... Извадих три банкноти... кърпата ги забърса, аз получих още една книжна фунийка с пръст и корени...
И тук някак се поразбудих.
Точно получавах поредната оферта: – ... ще тича до гроб след тебе! Няма да те забрави никога, твой ще е! Аз казах кротко: - Нямам повече пари.
Е, тя разбра. Сигурно беше надникнала в портмонето ми. Излезе от колата, аз потеглих и изведнъж ме налегна неистов смях: какъв идиот съъъъм! Сто и двайсет лева за пет минути – да ги бях запалила, да си светя...
Обаче интелектът ми се кефеше – да, това е умение, това е артистизъм! Жената ми прибра 120 лева като магьосница. Ако имах повече, щеше и с тях да се справи. И да, сама ги дадох, права беше. И тя пари не пипна.

(Следва продължение)