автор: kakafreud

- Нали съм красива? Кажи ми, че съм красива…
Краси я погледна през дебелите рогови рамки на очилата си и очите му се насълзиха. Усмихна й се и я погали едва доловимо по малката костелива ръка.
- Най-красивата си, Злате!
Златка се усмихна също с беззъбата си уста и се унесе.
Краси избърса очите си и впери празен поглед в смазаното й, почти до неузнаваемост, тяло.

Срещна я преди няколко месеца, на един ъгъл недалеч от сградата, в която работеше. Впечатли го малката протегната костелива ръка и тялото й – сухо и неподвижно. Просеше мълчешком, вторачена в някаква невидима точка в земята. Надигаше глава, само за да благодари, когато някой минувач подхвърлеше някоя стотинка в ръката й.
Като я гледаше човек, имаше чувството, че все едно се беше сраснала с онзи ъгъл.
Дълго време Краси не я забелязваше, унесен в грижите си, макар да слагаше в ръката й монета почти всяка сутрин, на път за работа. Докато един ден не седна зад бюрото си, странно напрегнат и неспокоен. Нещо го мъчеше.
Разбра какво на следващата сутрин, когато ъгълът му се видя необичайно пуст. Нямаше го онова сухо тяло и колкото и непонятно да му се струваше, изведнъж животът му изгуби част от смисъла си.
Минаха дни, но от нея нямаше и следа. Краси се улавяше, че все повече мислеше за тази жена, без да разбира защо.
На края на седмицата се престраши и попита вестникаря, който продаваше вестници на същия ъгъл, дали я беше виждал.
- Коя? Златка ли?
- Не знам как се казва …Всяка сутрин стой на тоя ъгъл. Проси. Една такава…Даже не знам как изглежда…
Изведнъж съжали, че беше дошъл да пита за нея. Какво всъщност го интересуваше?
- Златка се казва. Луда е и от време на време я вкарват в психиатрията. Кротка е, уж, ама понякога й избиват чивиите и почва да крещи и да бие хората. После идват от полицията и я откарват. Стои по няколко седмици в лудницата, после я пускат и така. До следващия път.
Тази нощ Краси не можа да заспи.
След няколко дни, на път за работа, още отдалеч ъгълът му се стори познато шарен и приветлив. Златка се беше върнала, протегнала по старому малката си костелива ръка. Краси се приближи и сложи в ръката й всички монети, които беше събрал, докато я нямаше. Искаше му се да й каже нещо, някаква топла дума, ала не знаеше какво казва човек в такива ситуации.
- Много си красива, Злате!
Думите се изнизаха сами и увиснаха като натежала в ръката му монета.
Златка надигна глава и го погледна с ужас. Понечи да стане и да избяга, да го удари. Ала нещо я спря. И вместо да се развика, просто наведе глава, без да пророни дума.
Краси, смутен от казаното, забърза напред и наум се зарече, че повече никога и по никакъв случай няма да мине оттук.
На другия ден застина на място, когато видя Златка да го чака пред сградата, в която работеше.
Беше облечена в черни, проядени от молци, дрехи. Като я гледаше човек имаше чувството, че тия същите молци бяха прояли всичко в нея. Лицето й беше покрито с огромни пъпки, същински циреи.
Беше се гримирала. Ярко червило на устните, розови кръгове руж на бузите, сини сенки на клепачите. В косите си беше вплела няколко изсъхнали листа.
Едва тогава Краси успя да я разгледа. Заприлича му на кабаретна артистка с този грим. На клоун. На някоя луда.
Погледна я пак и изведнъж му дожаля за нея. Стоеше леко приведена, подпряна на някакъв прът. Приличаше на монахиня с тези черни дрипи, а в кожата й, в ония циреи, сякаш пъплеха всичките човешки грехове.
- Кажи ми, че съм красива. Кажи пак, че съм много красива!
Думите й го удариха като с бич през лицето. Какво можеше да й отговори?
- Много си красива, Злате, изрече го машинално, без да мисли и без да чувства.
Златка започна да идва почти всеки ден. Молеше го да й повтаря, че е красива. Понякога се въртеше в танц около него. Казваше му, че го обича и че иска да се оженят. Някой ден.
Друг път му разказваше за себе си. Като била млада, имала роман с един генерал. Забременяла, но родителите й не искали комунистическо копеле в къщи. Махнала детето и после избягала. А след това….Нещо се побъркала, откачила. Така му каза.
Питаше го дали има близки. Дали се е влюбвал. Нямаше никого, сам беше. Така й каза.
Даде й телефонния си номер. За всеки случай.

Този ден Златка не дойде.
Телефонът иззвъня някак познато, но номерът беше непознат.
Бяха я пребили двама полицаи на една автобусна спирка. Говорела им нещо, а те й се подиграли, че била като клоун с тия листа и с тоя грим. Луда била. А тя започнала да им крещи, да ги кълне. И тогава единият полицай побеснял, грабнал палката си и започнал да я удря с всичка сила. Искал да й размаже лицето на тая лудата, искал да я смаже от бой тая мръсна курва…Така й крещял.
Намерили я полужива и измежду парцаливите й, проядени от молци дрехи, имало окървавено листче с телефонен номер. Обадили му се.
Краси я погледна през дебелите рогови рамки на очилата си и очите му насълзиха.
Не знаеше нито една молитва, но тази нощ за първи път в живота си изпита нужда да се помоли.