автор: estela41

.. и тогава луната изгря като нарастващо опровержение на гатанките от детството. Хората побързаха да скрият зад обективите на фотоапарати и телефони изумлението си, че обективните истини също са всъщност недобросъвестно проверени вероятности.

А върху девството на незнайно как оцеляла невинност, до раковината на Мальовица, луната едрееше – неопровержима, бавна като очакване, току срещу слънчевата торба, която един случаен връх беше изтупал хубавичко и оранжев прах бе полепнал и по мъжественото му чело, и по скута на полегналата в коленете му висока равнина. Неоспоримото тържество на луната набъбваше и смущаваше все още светлото ширине на хоризонта, което захамелеонства – дали стъмнено от великолепието ѝ, или в артистичен шок от насочените към него фотографски очи... (суетата трудно се спъва в гранични камъни, па били те и рилски върхове).

Двата хълбока на планината - доморасли прагове на вселената, се смълчаха в златните и сребърни реки, които течаха едновременно, обърквайки идейните плетеници на друга една приказка. Хората пък, попаднали в приказка с ненаписан сюжет, виждаха как слънцето все повече се свлича отвъд и отива да гаси пожара си в нечии ранни сънища и отчаяно се опитваха да игнорират физиката с всичките ѝ закони, за да поберат двата края на спектакъла върху сърцето на един миг. Сякаш тази среща-раздяла беше код към въпросителни, намерили отговор в нови въпроси, които решаваха старите, като ги обезсмисляха.

Луната с настоятелна и неотстъпчива женственост превземаше праговете на далечните контури на планината и когато се изкатери над тях, кръгло се втренчи в умаломощените от тържеството ѝ оранжеви отблясъци. Хората се умълчаха по пейките пред хижата, сглобявайки философския пъзел за същината и сънищата на срещите. След като стигнаха до нечовешкия извод, че смисълът на срещата е в разминаването, те прибраха допълнителното си зрение, останаха само по ръце и устни и се заеха да довършат онова зрелище, което природата им отказа.