автор: jelyuena

Попитах вятъра
къде си, а той
лекичко повя
и замълча.
Попитах после
и небето, а то
скри слънцето
и през облаци
сълзи отрони.
Попитах есента,
а тя над пелерина
пъстролиста
със тайнствена
въздишка се наметна.
Пътеката попитах,
дали не помни
отшумялите ти
неотдавна стъпки.
А тя търкулна само -
безнадеждно мъдра,
малки камъчета върху
оранжевокафява шума.
И те се разпиляха.
Разбрах тогава –
в утринна мъгла,
с последните лъчи
и в дъжд студен,
обречена съм
да те търся
в мен...