автор: rupani

Имаше една къщичка, на върха на хълма, до езерото, в което всяка сутрин прекрасната Наталия топеше белоснежните си крака. От езерото до къщичката водеше пътека, простираща се през поляна от уханни треви и красиви цветя.
На върха на хълма, в своята къщичка, прекрасната Наталия четеше книги. Ядеше ябълки и четеше книги. Ябълките крадеше от овощната градина на селото.
Никой не закачаше прекрасната Наталия, защото всички се страхуваха от нея. Прекрасната Наталия водеше волен и безметежен живот, лишен от всякакви грижи. Селото се подпалеше – на Наталия не и пукаше. Погребение минаваше край езерото - Наталия си пееше от своята къщичка. Дете се родеше в селото и всички се напиваха до козирката - Наталия хрупаше крадена ябълка.
За ръката на Наталия се бяха лакомили много кандидати, но по кой-знае-каква причина всички се отказваха в последния момент. Имаше нещо в прекрасната Наталия, което в последната крачка към нея ги разколебаваше и те се връщаха посрамени. И се оженваха веднага за някоя трътлеста девойка, с каквито селото и без това бе пълно. Така постъпваха, разбира се и кандидатите, които идваха от другаде, за което до известна степен селото бе благодарно на Наталия. Така селото се разрастваше. До поредното бедствие, което отнемаше половината население на селото.
Да, това село имаше печална слава на бедстващо село. Пожари, наводнения, напасти (от вълци, котки, кучета и лисици, мишки, змии, славеи и пъдпъдъци), болести и главно - простотия (последната й проява бе, когато селският учител засили половината село да тегли летателната му машина и всички се изсипаха в пропастта, без машината да литне особено нависоко).
Но, прогресът си тече и нищо не може да бъде вечно. Един ден в селото дойде прогресът. Дойде някак неусетно и реши да разбули тайната на Прекрасната Наталия, която продължаваше от незапомнени времена да мори селото с четенето си на книги и своето нехайство. Дойде във вид на млад левент, яхнал двуколесна ревяща машина и се изкатери с нея право на върха на хълма за да види, какво е това - прекрасна Наталия.
Спря там и занемя.
Къщичката бе пълна с Наталии. От възраст на две години, до старици на по деветдесет. Имаше барем сто парчета. Не, прогресът ги преброи на точно 88. Една от тях четеше книга.
Когато прогресът реши да види, какво пише в книгата, той намери в нея само бели, празни страници. Нито една Наталия не можеше да чете.
Прекрасната Наталия се усмихваше на левента с всичките си 88 усти – от малките устенца с по няколко млечни зъбчета, до дъртите устища с по няколко останали зъби.
Прогресът каза – “Това не може да бъде!” и…. селото се изпари.
Останаха само малката къщичка, прекрасната Наталия, пътечката до езерото и тучната ливада на хълма.
Прогресът заживя с 88-те Наталии, които благодарение на него скоро започнаха да се размножават.
И когато бензинът в двуколесната му машина съвсем свърши, той я изтика до езерото и я потопи там с въздишка на облекчение и се върна при прекрасната Наталия, която вече му даваше да чете от нейната книга с празни страници, защото това занимание той намираше за все по-интересно.