автор: elrisha

Събота … 22:04 ч. … Летището…
Небето ръси ситни пръски… до преди половин час направо се продъни!..
Моторите на кацнал самолет огласят вечерната тишина.
В залата на "Пристигащи" е пълно с хора… с разни лица - млади, стари, усмихнати, разтревожени, тъжни, тъпи…
Монотонен глас съобщава, незнайно от къде, че е кацнал самолет… не се разбра от къде, нито номера на полета… но…който чака - знае… май…
Бръмченето на климатика се опитва да заглуши гласовете в залата…
Поне е хладно!
Не ми се стои права. Оглеждам се за пейки. Хм, има само една в дъното. Заета е..естествено! Но аз не се предавам лесно - сядам на малката приставка за багаж и …се вторачвам в навалицата…
Чувам откъслечни разговори…от някои направо ми прилошава. Добре,че не си говорят с мен - рискуват да им кажа в лицето колко са прости…
Щрааак! Отваря се автоматичната врата и от нея с уморено лице и доста голям куфар, излиза някакъв мъж. Чува се детски писък, радостно ситно топуркане на малки крачета и …хоп - мъжът е закичен с малко момиченце на гърдите! Хвърли куфара… в залата ехти от звучни целувки, смях… приближи се усмихната жена… получи силна прегръдка, която беше прекъсната от настойчив детски глас:
" А какво ми купи? Какво, кажи ми деее!"
- "Колко много си пораснала , тате!"….
и аз не разбрах какъв е подаръка, но …
Опаа! Вратата пак се отвори! Излизат двама костюмирани господа, гледащи объркано, хаотично някакси…мдам…определено са чужденци и за първи път кацат на това Летище…
Майка ми не спира да нервничи и не отмества поглед от вратата. За сега не й се отдава да я отвори чрез хипноза….
" ох, защо се бави?!"…" сигурно му ровят в куфара…"…" то покрай тези атентати…"
Вратата!- показва се красива жена, облечена в хубави
" чужбински" дрехи..и походката й е една такава…"чужбинска"… погледът й е надменен и в него се появи нещо като погнуса, когато се обърна към чакащата тълпа…някой я блъсна и тя го наруга…странна работа…нея никой не я чака и тя забута количката с багаж нанякъде…остана само слабо ехо от високите й токчета…
И пак… вратата… момче с раница, нахилен до уши.Нападна го глутница от майки,баби, лели, стринки…заобиколиха го като охрана и го отнесоха в неизвестна посока…

Майка съвсем се изнерви.
"Мартине, опитай се да надникнеш…виж дали е вътре…" - но брат ми не го направи.
Щрааак! Вратата избълва цяла тумба народ…и една широко нахилена японка, кланяща се смешно на едно момченце - "Тцао,тцао,пак видиме!"…
В залата вече трудно се различава някакъв смислен разговор…
Но пък някой взе стратегическо решение и…изключиха климатика.
В главата ми се завъртяха странни мисли…" как ми се иска да съм няколко метра по-встрани…в "Заминаващи"…" и нещо ме жегна отвътре.
Обожавам да пътувам! - сигурно затова и не ми се случва…
Някаква "кукувица" прекъсна мислите ми…разказва въодушевено с колко народ се е запознала…там…в Чужбината…гласът й е ужасен, придружен с тъпо хихикане…бръмна ми главата!
" ЕТО ГО!" - брат ми посочи към вратата. Майка скочи и се понесе като вятър към пътеката…
Баща ми ни видя, но се спря чак отвън …и запали цигара!
Няма прегръдки, няма целувки, няма дори подадена ръка…
Стана ми мъчно за мама…
Започнахме банален разговор за полета…багажа…брат ми отиде да докара колата…
Прибрахме се вкъщи.
Никой не докосна никого…
Нямаше " липсваше ми!"…
Вечеря. Разхвърляне на куфари…
Семпли подаръчета тип сувенирчета…
Не издържах! Тръгнах си!

Защо изобщо се посрещат хората, които не умеят да обичат?!……