автор: esoterica

В нашия свят, в нашето време...


Аргантера - Островът на Петте елемента. Преди векове това парче земя бе откъснато от Големия континент и запратено навътре в океана. Невидима стена, сътворена от нечисти сили, прекъсна връзката на Острова с останалия свят. Но жителите му продължиха да живеят живота си по старому - обработваха земята, развъждаха добитъка и отглеждаха децата си в мир със Стихиите на острова.
А външният свят просто забрави за Аргантера и народа й. Остана само блед спомен, обвит в мъглата на старите приказни легенди. Това до някъде спомогна за запазването на връзките между хората и природата на острова непокътнати, защото, докато народът на Големия континент се стремеше към бързо забогатяване и неусетно рушеше земята си, аргантеранците просто искаха да оцелеят и живееха, съобразявайки се със заобикалящия ги свят.
Там в този свят на хармония и чистота на човешкия дух, всред дъхавите цветни градини на баба си, се роди Жасмина. Тя отрасна сред благоуханни овощни дървета и магични лечебни билки, а баба и - Дана- я възпита в духа Занаята. Възрастната жена бе Вещицата на Острова - лекуваше народа му с билките си и врачуваше по Драконови кости. Всички търсеха съветите и церовете и. Надеждата на баба Дана бе, че нейната внучка ще наследи Занаята й.
Така и стана - момичето още от малко проявяваше завидните качества на вещица -остър ум, непоклатима логика и силно развита свръхсетивност. Баба Дана почина, когато Жасмина бе на тринадесет години, но преди това предаде всичките си знания на внучката си. Младата вещица продължи обучението си, като потърси подкрепа от магичните същества, населяващи Аргантера, - а такива има в изобилие.
Тя бродеше с дни из прохладните гори на Острова и елфите, дриадите и дървесните духове й предадоха мъдростта си. Жасмина получи още по-дълбоки познания за билките и изобщо за всички растения на Аргантера и накрая овладя Стихията на Земята.
Надвечер вещицата отиваше до плажа малко по надолу от къщата на родителите си. Тя плуваше със сирените в морето, обграждащо Аргантера и те й разкриваха тайните, скрити в тъмните морски дълбини. Не след дълго Жасмина овладя и Стихията на Водата.
Нощем, заедно с хиляди островни феи, чародейката се носеше сред прохладните зефири и скоро овладя Силата на Въздуха.
Младата вещица ставаше в ранни зори и, носена от вятъра, политаше към някой планински връх, където с няколкото десетки дракона, обитаващи острова, наблюдаваше изгрева на слънцето и черпеше от енергията му. За няколко месеца тя се научи да възпламенява всичко, което пожелаеше и така Огънят попадна в нейна власт.
Така за пет години Жасмина се научи да подчинява на волята си четири от Петте елемента. През цялото това време тя търси и последния, но така и не го намери ...

***

Мамо, защо толкова рано ..? - измърмори Жасмина, търкайки сънено очи. - Слънцето едва изгрява.
Ставай, миличка – рече майка й и остави до леглото на дъщеря си сгъната купчинка дрехи. - Леля ти Сребра дойде преди малко много разтревожена. Синът и се разболял и ставал все по-зле. Помоли да отидеш бързо.
Каза ли точно какво му е на Мики ? - попита Жасмина, докато обличаше тънката ленена риза и панталоните от сплетени меки треви – подарък от елфите за осемнадесетия й рожден ден.
Не знам. Сребра не ми обясни- бързаше. Предполагам, че я е страх да го оставя сам.
Добре, мамо- каза момичето и целуна майка си по бузата. - Тръгвам.
Гледай да си дойдеш за обяд- сестра ти и децата ще идват – провикна се жената, но Жасмина вече бе преполовила пътя до портичката на двора.
Тя тръгна с бърза крачка към домът на леля Сребра.
На Аргантера къщите бяха разпръснати из целия остров. Деляха ги малки горички и поточета, котловини и хълмчета. Природата бе красива и дива, секваше дъха с чистотата и девствеността си. Животът беше такъв какъвто е бил в зората на времето и щеше да остане така до залеза. Хора, животни и растения живееха в хармония с останалите и със самите себе си. Отношенията между хищник и плячка, ловец и улов бяха закон, защото просто така е било и трябваше да бъде.
Жасмина стигна до къщата на леля Сребра след около половин час. Босите и крака бяха мокри и премръзнали от сутрешната роса, но тя бе свикнала с това усещане. Жената я чакаше на вратата на дома си и още щом я видя извика:
Жасмина, моля те! От снощи е така – повръща, целият гори в треска и нищо не казва. Преди да дойда у вас му течеше кръв от носа...
Къде е Мики? - прекъсна я вещицата.
В къщата, в стаята си. Ела! - и я въведе в къщата.
Момчето лежеше на леглото си – потънало в пот, с бледожълто лице и потъмнели от треската очи. В стаята бе топло и задушно.
Лельо Сребра, трябва да го изнесем навън. Тук ще се задуши – каза чародейката и призова силите на Въздуха, след което внимателно издигна момчето и то се понесе към вратата, сякаш носено от призрак.
Майката се спусна към един скрин и извади меко и дебело одеяло, а после се спусна след сина си. Жасмина се задържа малко в стаята на Мики, опитвайки се да намери из застоялите енергии в къщата причината за състоянието на момчето. Не откри нищо друго освен аромат, лек като сянка, на пачули и спирт. Излезе навън.
Леля Сребра бе постлала одеялото върху зелената росна трева пред къщата и момчето се бе излегнало отгоре. Сега изглеждаше малко по-добре заради хладната влага издигаща се сутрин от земята. Жасмина коленичи и обхвана с ръка челото му и запита:
Хей, Мики, къде беше снощи?
От устата на момчето излезе дрезгав, неразбираем шепот и майка му отговори вместо него:
Лови риба със синовете на Вълчан, но какво общо има..?
Препил е – усмихна се Жасмина.
Какво?- опули се ужасено жената.
Стига, лельо – отвърна чародейката. - Знаеш, че момчетата на тази възраст искат да опитат от всичко. Пък и жената на чичо Вълчан прави най- хубавата пачулина (* вид ракия с аромат на пачули- измислица на автора) на целия остров.
Ама аз... Той е малък... - замънка потресено жената.
Не е никак малък вече – на тринадесет е – каза спокойно Жасмина. - Стопли ми малко вода и ми донеси няколко нарциса, ако обичаш. Трябва да му прочистим организма.
Малкия нехранимайко не заслужава... – започна майката.
Глупости! – отсече вещицата. - Съвсем нормално е за дете на неговата възраст. Не трябва да сте толкова строга с него. Хайде, донесете ми нещата, който ви заръчах.
Жената започна да си мрънка възмутено и тихо под носа, но отиде да затопли вода и да набере цветята, а Жасмина се зае с приготовленията за отварата. Извади от вещерската си торба няколко стръка босилек, три цветчета лавандула, няколко семена от нар и ябълка. Пусна всичко в канчето с вряла вода, което майката на Мики и донесе и го остави настрана за няколко минути, сякаш запарваше чай. През това време изцеди сока от стъбълцата на нарцисите върху чиста памучна кърпа и я постави върху челото на момчето. След което отново се обърна към майка му:
Изцеди отварата и му дай половин чаша след като си тръгна, половин по обед и една цяла преди залез. Утре ще е като нов.
Благодаря, мила! Занеси това на майка си - рече леля Сребра и й подаде кошница с двадесетина яйца, два малки пъпеша и връзка пресен магданоз.
В света на Аргантера не съществуваше дори и дума за пари. Всеки даваше на другите каквото има и те му отвръщаха със същото. Нямаше гладни и бедни, кражби и завист. Всички живееха щастливо и спокойно.
Жасмина се върна вкъщи точно за обяд и завари сестра си и деца й вече седнали на масата. Трите й дъщери никога нямаха търпение да започнат да ядат от вкусните гозби на баба си.
Чародейката прекара деня в игри с племенничките си и надвечер изпрати сестра си и семейството й до тяхната къща, която се намираше на около час път. Прибирайки се, тя наблюдаваше слънцето, което сякаш потъваше в дълбините на океана...
И тогава го чу- дълъг пронизителен рев идващ откъм нейната къща. Затича се с все сила към дома си. Гръмовен тътен разтресе земята под краката й. Когато стигна до поляната пред къщата, тя вече гореше. Огромни пламъци се издигаха към вече тъмното небе като призрачни клади. Викове из целия остров огласиха нощта. Изплашени крясъци на мъже, плачът на жени и деца. Нощният мрак бе разкъсан от светлините на хиляди факли. Гръмовен рев на десетки освирепели зверове раздра хладния въздух.
Мамо! Мамо, къде си? - викаше вещицата, опитвайки се да намери пролука сред пламъците, за да влезе в къщата.
В това време от огъня изникна баща й, подкрепяйки майка й. И двамата бяха почернели от саждите и димът, но бяха невредими.
Нещо изневиделица се спусна от небето и избълва огън – заговори бързо баща и едва поемайки си въздух. - Какво беше, Жас?
Не знам – отвърна объркана Жасмина.
Отиди да видиш дали сестра ти е добре – нареди майката.
Момичето се подчини и се затича обратно по пътя към домът на сестра си. Виковете и грохотът продължава. С някаква непрекъсната монотонност ревът се спускаше над острова и го обвиваше почти веществено като тежка сива мъгла. В него туптеше толкова силна енергия, че за миг на Жасмина и се стори, че пропада в някаква бездънна мрачна дупка във времето и пространството.
Не, тя бе родена в Луната на Вълка- прекалено силна, прекалено упорита, винаги търсеща. Нямаше да се поддаде сега, когато светът й имаше нужда от помощта й, за да оцелее. Бе нейн дълг, като вещица и жителка на острова, да се бори за него и да се грижи за народа му.
Спря се насред Гората на Елфите, но от тях нямаше и следа- бяха се скрили дълбоко в душите на дърветата.
Откъм другия край на гората отново се чу свиреп вой - вледеняващ кръвта, сковаващ тялото и разума. Невиждания звяр, който бе излязъл от някой тъмен кошмар и рушеше света й, сега бе ранен смъртно. Жасмина се затича отново в посока право към него. Дърветата започнаха да оредяват и бледата лунна светлина разкри за погледа на чародейката ужасяваща картина – Самодивската поляна в края на гората се бе превърнала в изпепелено бойно поле. Из пепелищата се търкаляха овъглени и разчленени трупове на десетки аргантеранци. Сред тази касапница се бяха наредили в кръг двадесетина мъже от острова, останали живи. Те бяха насочили ловните си лъкове към нещо вътре в кръга, но вещицата не можеше да види какво е то. Приближи се към тях и различи сред мъжете баща си.
Татко, какво стана?
Нападнаха ни – отговори мъжа и разкъса кръга. - Ела да видиш!
Момичето се приближи и на светлината на факлите различи проснато по очи върху изгорялата трева момче, на не повече от двадесет години. Цялото му тяло бе овързано с дебели въжета, а през пролуките стърчаха десетки стрели. Русата му коса се бе разпиляла хаотично край него. То издаваше тихи хриптящи звуци и едва дишаше. Жасмина усети, че трябва да му помогне – животът му изтичаше. Длъжна бе...
Татко, какво сте му сторили? - попита скръбно вещицата и тръгна към умиращия младеж.
Какво сме му сторили ли?! - повтори ужасен баща й. - Какво сме му сторили? Ние какво сме му сторили. - Другите мъже в кръга започнаха да си шушукат, но без да свалят нито за миг лъковете си. - Това чудовище разкъса Мики пред очите на майка му и кой знае още колко други е избило то и другите като него, а ти питаш какво сме му сторили?
Но, татко, това е момче. Как може да ..? - започна Жасмина.
Как може какво? - вече разгневен извика баща й.
Почакай, Зоране – рече Вълчан, като свали лъка си и тръгна към бащата на Жасмина. - Дъщеря ти е вещица – може би вижда нещо, което ние не можем...
Това са глупости, Вълчане!
Не е така, татко – възпротиви се момичето. - Остави ме да се приближа, моля те!
Твоя воля – отстъпи баща й, след което се обърна към мъжете. - Момчета, готови за стрелба!
Тетивата на всички лъкове бяха опънати до краен пред, докато Жасмина се приближаваше към момчето. То извърна бавно глава към нея и впери синьо- лилавите си очи в нейните. Тя се вцепени от ужас, когато чу гласът му в съзнанието си:
Убий ме, моля те! Не заслужавам да живея. Моля те!
Не... - промълви вещицата, коленичи до него и протегна ръка, за да го докосне.
То се замята като обезумяло на земята и въжетата, с които бе овързано, се опънаха до краен предел. Дългата му златисто- руса му коса се разпиля красиво край него.
Не ме докосвай, глупачке! - изрева момчето в главата й. - Не ме виждаш! Затвори очи и ме виж! Убий ме!
Всеки трябва да изживее живота, който му е даден от боговете – рече момичето и сложи ръка на челото му...
Вместо кожа усети под дланта си твърди като камък люспи – големи, кръгли, гладки и студени. Плъзна ръка в търсене на меките златни коси, но докосна само дълги и остри като бръснач шипове.
Хайде, виж ме! Моля те! Убий ме! Убий ме! - не спираше да умолява гласът в съзнанието й.
Жасмина прокара леко ръка през лицето му. Вежди, мигли, клепачи, нос, устни – отново люспи, твърди клепачи без нито едно косъмче, вълча муцуна – грамадна паст със стърчащи и извити остри зъби.
Затвори очи! - простена отново момчето и от устата му се стече тънка струйка кръв. Тя го послуша.
На изпепелената трева пред нея лежеше не красивият младеж, а чудовище – мелез – човек и гущер, с грозни разкъсани ципести криле като на прилеп и гнусни синьозелени люспи вместо кожа. Грозно създание- рожба на мрака, но... Цвета на очите бе същият – наситено лилав, - като свежи горски теменужки. И изразът им – тъжен, умоляващ...
Да, видя ме! Сега ме убий! - отново замоли момчето.
Жасмина отвори очи и отново видя красавеца с коси от тъмно злато.
Няма – кратко и твърдо от върна вещицата и се изправи. Обърна се към мъжете – Той идва с мен. Аз ще се погрижа...
Това да не ти е ловен трофей – изсмя се някой.
Това е човек – разярено отвърна чародейката.
Глупости, дъще – рече кротко Зоран, усещайки неприятностите, който щяха да последват, ако дъщеря му се разбеснее. - Това е чудовище. Прибирай се вкъщи, а ние ще се погрижим...
Няма да ви позволя да го убиете! - викна отново момичето и в ръцете и пламнаха огнени малки огнени кълбца. В това време призова и силите на въздуха и издигна тялото на момчето- гущер няколко стъпки над земята.- Той идва с мен. Не ме следвайте!
Вещицата тръгна обратно към гората, а тялото на момчето се поклащаше леко след нея. Мъжете не се съпротивиха – стигаха им битките за тази нощ - , но и не бяха доволни.
Какво й става? - попита загрижено Вълчан. - Ако освободи това... нещо, то ще я убие.
Знам – отвърна Зоран.

***

Жасмина продължи навътре в гората. Момчето сигурно бе загубило съзнание, защото вече не чуваше гласът му в ума си. Елфите започнаха да се подават плахо от стволовете на дърветата
Жамина, какво става?
Кой е този човек?
Чухме викове...
Горските създания ги наобиколиха.
Погнете ми! - примоли се вещицата и се строполи на земята.
Елфите се хванаха за ръце и започнаха своя танц – молещ ритуал за майката- земя. Дървета растяха и се извиваха под волята им като змии.. Сливаха се в стени. След миг насред гората се появи колиба от сраснали едно в друго дървета, с покрив от зелени клони и мъх. Елфите внесоха вътре почти безжизнените тела на вещицата и младежа.

***