автор: rad72

Езикът на камбаната разкъса
до съсък гласните ми струни.
Осакатих завръщането на небето
по гладкото лице на светловира.
Сега те чувам. Толкова си близо,
когато вкореняваш разстояния.
Не мога да се свия за докосване,
защото по ръцете ти ме няма.
Сама изтрих погрешното начало.
Или пък правилното. Думите отсичат
от погледа ми - твоята посока,
от устните ти - моята себичност.
А колко е ненужна белотата
като излъскана ограда на бунище,
когато няма да изгладя риза
ужасно невъзможна за събличане.