автор: ra

И статуите плачат понякога
щом сменят предназначението им.
Закачалки за дрехи
голи просeци зад витрините
с изпочупени молещи ръце...

Веригите на мълчанието
са твърде тежки...,
за да захвърлят новите си дрипи
и да докоснат луната.

Силуетите на страха
прелитащи в лунния си танц...,
смеещи се образи...,
градските светлини
стичащи се по витрината...
И само някое малко дете
което ще ги докосне
озадачено от красотата им
отвъд маската на модерността.

Разперили ръце
тъжни лунни статуи
молещи за мъничко вдъхновение.
нощта плаче с тях,
но се срамува да ги погледне
тези неми просеци зад витрините.