автор: Nikolio

мъничко епосче
Звън на стомана, яростни викове,
там, горе на крепостта, при свирепите боеве.

Воинът безмилостно си проправя път
и не вижда как хората мрат ли, мрат...

Той е сляп, ням и глух,
с поглед безумно освирепял и мъртвешки кух...

Адска сеч, епична картина,
но и този миг от историята тъй безславно отмина...

И той ще умре, и той ще изгние, защо се надява
на вечна слава...

Името му ще потъне във вечно забвение,
за него няма написано дори едно стихотворение.

Плътта не е вечна, нито даже духът, всичко избледнява,
от героичността му и помен не остава...