автор: rozix

И . . . така . . .
Всяка история започва с едно „и”, а от друга пък страна погледнато без точно това „и” историята може и да започне, но няма как да продължи.
Защото в основата на всяка случка, дори на най-безинтересната, стои една дълга и заплетена поредица от „и”-та в комбинация с различни други думички като „после”, „след това”, „тогава” и „накрая”. „И”-то е така да се каже прелюдия към историята, то е нещо като необходимо условие за нейното случване.
Накратко казано всичко започва с едно простичко „и”.
И така . . .
И отново идва пролет, както винаги след края на зимата, откакто човечеството има памет, а вероятно и отпреди това . . .
И пролетта прави повечето хора много щастливи, само защото слънцето грее по-ярко, денят е по-дълъг, а въздухът ухае на люляци и свежа трева. Но има и такива, които дори не забелязват смяната на сезоните. За улеснение ще наречем тези хора „мъртви”, а останалите – тия, на които завръщането на лястовиците от юг все още им прави впечатление, та тия същите – тях ще ги наречем „живи”.
В нашата история с много „и”-та се разказва за една „мъртва” и един „жив”.
Било началото на май, а мъртвата още не забелязвала, че е пролет и всяка сутрин тръгвала на работа, облечена със зимното си палто и подплатените си ботуши. Нейният съпруг – живият, на няколко пъти се опитал да й каже, че отдавна е пролет и може да прибере палтото и ботушите в килера до следващата зима, но напразно . . . На мъртвата й било постоянно студено – тя час по час подсмърчала и кихала, загръщайки се зиморничаво в дебелото си вълнено палто. Съпругът й от друга страна едва ли не ходел по бански на работа.
Това странно семейство рядко се появявало на публични места заедно, тъй като на жената все й било студено и предпочитала да си стои вкъщи, завита с дебели родопски одеяла чак до брадичката. А съпругът, който на всичкото отгоре не се славел като голям домошар, гледал всяка вечер да си намира компания за прохладните пролетни вечери. Веднъж ще се запие с приятели след работа, друг път ще отиде да гледа мач от шампионската лига у съседа, трети път ще остане досред нощ в офиса да сваля порнофилми от служебния компютър на спокойствие. И изобщо живият избягвал да се прибира вкъщи, защото там го чакала, настръхнала от студ и отегчение, мъртвата му съпруга.
И точно тогава една вечер живият се прибрал, както обикновено, късно от работа и видял, че жена му си събира багажа, опакова си палтото и ботушите и се кани да си тръгва.
И като видял това живият още повече се оживил и я попитал накъде се е запътила в този късен час, не се ли страхува, че навън е студено и може да настине.
Мъртвата, обаче, не отговорила нищо, а продължила безмълвно да си събира нещата – гримовете от тоалетката в спалнята, книгите от рафтовете на холската гарнитура, бельото от коша за пране.
Съпругът й изпсувал тихичко под нос, проснал се напреки на дивана в хола, гол до кръста с крака на масата, и се заел да си чисти ушите с клечка кибрит и памук.
Междувременно си пийвал ледено-студена биричка направо от бутилката, защото все му било топло и икал да се разхлади. Пък и нека си го кажем направо – жив си бил човекът и като всеки жив човек обичал да си пийва. След третата бира живият здравата захъркал, а от лявото ъгълче на устата му започнала да се точи тънка струйка бирена лига.
Междувременно мъртвата приключила с опаковането на багажа и преди да излезе, се обърнала и погледнала спящия си жив съпруг. Той продължавал да хърка като стара дъскорезница и да точи лиги, което никак не го правело симпатичен.
И тогава мъртвата тихо изнесла куфарите си пред вратата, качила се в асансьора и излязла навън. Отпред я чакало яркожълто такси Хюндай Соната – лъснато като за посрещане на международна делегация. Шофьорът й помогнал да натовари чантите си в багажника, а после усмихнато попитал:
-Накъде сме , госпожа?
И точно в тоя момент мъртвата забелязала, че е пролет. Огледала се учудено и видяла цъфналите дървета, уханните люляци и сънените треви, лъщящи от утринната роса.
И тогава си съблякла вълненото палто и го захвърлила насред улицата пред учудения поглед на шофьора.
И после се качила в таксито и то бавно потеглило в неизвестна посока.
Една лястовичка се стрелнала току пред предното стъкло на колата – едва не се блъснала в него.
Шофьорът на таксито натиснал рязко спирачките, изругавайки леко под нос:
-Проклета птица, за малко да се забие в стъклото . . .
Мъртвата нищо не казала, само се усмихнала загадъчно, проследявайки с поглед отлитащата лястовица.
Междувременно живият й съпруг се събудил в тъмния хол, схванат от неудобната поза, и внезапно му станало студено.
-Кога ще се стопли това време, да му се не види и времето . . . Уж май месец стана вече.
И после се завил с едно от родопските одеала на жена си чак до брадичката.
И така . . .
И накрая не знам какво точно е станало с тези двамата – живия и мъртвата.
Както казах в началотото „и”-то е задължително условие за една история да започне, да продължи и да се развие. За завършването на историята, обаче, „и”-то не може да помогне особено, там то е безсилно. За финала ни трябва просто една „.” – точка.
И . . . така – „.” – точка.