автор: felisia

Eдин бодил във розите му няма
щади душата ми , като ранена птица
когато се пресегна към звездите
обрулва ми една дузина.
Във шепи сбира от росата
да утолява лудата ми жажда
и ако много ми пече в очите
дори и слънцето със залези наказва.
Обича да пилее и косите ми
вербувал вятъра за съучастник,
а нощем от луната медена
парченце ми отчупва-
да ми бъде сладостно.
Дори пороен дъжд поръча вчера
та да ми подари след него и дъгата
във златен пясък планини изрони,
за да скрибуца нежно под краката ми.
А аз , като ранена птица
от прашката на щурав хулиган
все онзи , който ме рани обичам-
в крилете счупени заспивам замечтана.