автор: vesi_lina

След прочита на

                                                      "Това по бузата не е сълза..."

                                                          Довереница (Дочка)

Уволних всички цветове
на дъгата...
Оставих само зеленото,
тревисто-водорасловото
на очите ми
(да стреля, когато
се появят нощните
прилепи).
Беше ми приготвила четири ката
въжета
и няколко клона,
Смъртчице моя...
Но разбра, че мразя да ме бесят
по съмнало.
Пак се целиш.
Четири куршума, дум-дум -
да се размие сивият цвят
на белите ми надежди.
Няма искреност, Смъртчице.
Моят свят е на
Лудата...
Не разбра ли?
Много животи имам.
Черно-бял филм -
всеки,
затворен в решетка
и беззъба усмивка...
Наполеон,
Елизабет Втора,
Шекспир
и Отело...
Дездемона умря.
Изпуснах я,
(Преди да дойде Оня с бялото и...
поредното хапче).
Гледам живота си кален,
натикан под ноктите,
и
спирам да говоря,
да крещя,
да викам,
да плюя душата си.
Млъквам и започвам
да пиша.
Нижа размисли,
фантазии някакви...
И мечти пренареждам.
Всички си мислят, че съм поет.
Боже, как ми се радват
враговете.
Аплодират ме.
Махат ми с бяла кърпичка
всички решетки.
Приятелите ме плюят
(за тях - идиот съм)
и... ме забравят.
А аз умирам, след като видя
бялото.
Утре пак...
ще се преродя, Смъртчице.
Първо ще пусна черните
прилепи -
на разузнаване.
Не ме чакай в засада!
Или пък, ако изпревариш
зелените ми очи...
Гледай да е -
преди нощното хапче.
Преди да съм започнала,
Смъртчице
Да пиша
прощалното си писмо
... До мене.