автор: sashtata

На Иви

Светът ми отеснява,
огъва се -
забравена свещичка
на перваза на надеждата,
щом те видя.
С крачетата ти,
неоставили и стъпчица
по тази земя,
с ръцете ти,
жадно разперени
и трептящи
като крила преди полет.
Но днес ти ми разказа
как един ден ще проходиш,
(на пук на всички диагнози)
ще имаш зелена кола
и ще возиш в нея приятели...
И внезапно си спомних,
че за свят
не се иска пространство,
а само душа.