автор: kallin

По тия знойни, прашни улици
избяга детството ни босо.
Цъфтяхме, гинехме сред люляци
и неизречени въпроси.

Със срам фалшив таяхме болките
и пеехме, когато плачем.
Изниза се животът - колко е! -
сред клюки и надежди влачен.

Сега пред данъчното псуваме
и от заплата до заплата
кроим се дните и мъдруваме,
и мислим, че въртим земята.

От грижи за дърва през зимата,
за ток, вода, за хляб, не видим, -
на малкия градец във климата
растат децата - злак сред плевел...

По същите познати улици
отлита детството им босо
сред кестени, липи и люляци
и неизречени въпроси...