автор: Agaq

Окуцяха очите ми
в каменистите пътища
премазали скалисто нозете ми.
Устни залиняха -
анатемосали истини,
яхнали вятъра на заблудите.
Крещяха светулките,
валяха звезди,
плакаха паднали ангели.
Отпили наздравица
нашмъркани демони
се съвокупляваха с изгрева.
Вандални епохи блудствали с времето -
вкаменили сърцата,
отпиват капките благост и милост
по крилете на птиците и тревичките.
В човешки надежди,
върколаци се смяха -
по гръб,
играха на карти -
заложиха мен
и напсуваха майка ми.
(Колко ли пъти й се е случвало?
Милата!
Да търпи това, да ридае,
в нощите да ме проклина,
че ме е пръкнала хищница).
Мамо, ако четеш -
да не ти пука! И те ще умрат
някой ден -
моите страхове, всичките!
Смърдящи на гмеж и на лук -
в пепелника им вие душата ми -
оскотяла и болна,
не намерила път, нито изгрев -
гмеж и лук овъргаляни в пепел.
Пак ли царят е гол,
в коя приказка съм се родила?
Вече не знам - очите ми първи умряха
и летежът ми смърт е -
жалък, страхлив, като плъх в някоя дупка,
вече не съска, не се гневи,
пременено се хили в лукавата рокля
с кърваво име, което от страх не изрича.
Не умирай, надеждо!
Все още се влача към теб...
Две ръце ми останаха - друго нищо!
С тях искам да те прегърна.