автор: factotum

Фактът, че бях негов съсед донякъде ми даваше необходимото право да стана неволен свидетел на една непоправимо налудничева история, която, разбира се, си позволих да украся а може би и да изменя малко, поне във вида , в който ми бе разказана - единствено с цел да я направя по разбираема, макар тя да беше плод на незнайни бесове, вилняли през всичките тези 10 дена, в които той се бе затворил , вършейки своето дело. Не бих могъл да го съдя за ни една минута от неговото умопомрачение; мисля , че без да разбира, той бе лишил всички нас от възможността да го обвиним за каквото и да е било.
Държал е една безпорно безполезна вещ . Телефонен указател от 1975 година с твърди корици в галещ окото кафяв цвят. Секунди са деляли указателят от зачисляването му към всички струпани на замята стари списания, трогателно грозни детски книжки, половин шахматна дъска и няколкото леснозапалими предмети с неясно предназначение.
Рядко посещаваните мазета винаги са просмукани с тъгa, предаваща се най – вече чрез онази миризма на застоял въздух, влага и полуизхвърлени предмети.
Знам че почистването им винаги е придружено с особени чувства – вина , меланхолия, бягство от миналото. Би било идеалното занимание за някой, препил предишната вечер.
Купчината е нараствала бавно, бавно като пръстите му, опипващи с необяснима жажда всеки един от разхвърляните в безпорядък предмети, сякаш разчитащи браиловата азбука на времето , полепнало по тях. Извършвал е безмислен труд, хаос е царял навсякъде. Телефонният указател от 1975 година ( времето в което той е бил на 10 години ) е бил вече захвърлен върху останалите боклуци. За съжаление , мисълта му е била по- бавна и от пръстите на ръцете , колкото и неточно да е това сравнение. С разравянето на всяка следваща папка ненужна документация, пожълтели вестници и стари дрехи, той е задържал все повече вниманието си върху предмети, за които не можеше да има и най- малкото съмнение , че са абсолютно безполезни боклуци. Втурнал се е отново до купчината, побутнал я е с крак.Поискал е да разгледа телефоният указател. Запрелиствал е страниците , видял е че номерата са били още петцифрени. Имало е обяви на различни фирми в началото , после са следвали указател на повечето големи села в околията, след което са били изредени телефонни номера в града. Учудващо колко малко хора са живеели в този град, колко много от тях са се казвали Иванов или Петров. Откъснал е няколко страници ( в момента държа указателят в ръцете си, веднага забелязах че липсват страници ) .Звукът на разкъсана хартия го е стреснал малко, сякаш е извършил някаква срамна постъпка, смачкал ги е и ги е захвърлил. Станал е , изморен, с бавни крачки е изгасил лампата, заключил е , оставяйки всичко в безпорядък , но стискайки указателя под мишница се е запътил към жилището си, което се пада един етаж над моето. Все още е виждал почти-забравеното мазе пред очите си.
Вече 5ти ден е седял затворен вкъщи. Най актуалната информация, която е получил през тези дни са били наколкото несъществуващивече телефонни номера с отдавна променени имена на улици. Сигурно е забравил да излезе навън. Нямам друго обяснение. Бил е уморен. Мухите са го плашели, паяците са умували над неясна конспирация против него, налудничави идеи са си проправяли път в съзнанието му бавно , но необратимо. Стичащите се от мивката капки вода са вдигали навъобразимо оглушителен звук, поне според изострените му сетива. Взел е тетрадка и молив, и отваряйки на произволна страница е правил полу копие – полу преразказ, с вмъкнати бележки, разпръснати съвсем безразборно по цялата страница, касаещи някои негови впечатления: “ Хартията продължава да е все така жълто – кафява. Забелязва се разлика между девятката от 93та и девятката от 94та страница, мастилото трябва да се е размазало. 43 страница е леко скъсана на три четвърти отдолу нагоре в дясната крайна част. Измъчвал се е от някаква извратена форма на воайорство , може би защото е търсел материал за паметника на абсурда, чийто очертания са изплували в съзнанието му като неясно , но натрапчиво видение. Сутринта на 6тия ден е взел тетрадката
( която се намира при мен и в която пиша в момента ) и е написал следното : „Сутринта станах рано, отворих указателя, и преписах наколко страници имена и номера в моя джи-ес-ем.”
Написал го е с равен , почти механичен почерк, явно е бързал или не е бил сигурен какво точно е искал да направи. От една страна се е извинявал или оправдавал , но най -вече е изкал да изкупи с членоразделна реч огромният брой прочетени адреси , имена и номера. Това беше първото и единствено негово изречения в тази тетрадка. Всичко останало беше един безпорядък, хаос, опитвал се е да създаде някаква форма на изказ, комбинирайки в пълно произволие цифри с букви, имена с адреси. Сигурно е страдал и се е самообвинявал. Размерите на бедствието са се уголемявали до неузнаваемост. Създавал е в продължение на часове и дни гигантски код , или език , невъзможен за разшифроване, унищожавал е всяка частица смисъл, извлечена от студената жълта хартия. Всичко е повече от абсурдно И необяснимо. Доста по- лаконичен и пестелив откъм прилагателни бе той, когато се опита да ми разкаже своята история, за която никога нямаше да узная ако не бях го срещнал онази неделна сутрин, когато той слизаше по стълбите.. Слизаше едва ли бе точната дума, тъй като той се беше впил в парапета, И всяко стъпало опипваше с крак преди да понечи да слезе на него. Сами разбирате , че това ми направи особено впечатление. Когато слизаше по тези стълби, той беше изключително спокоен и нищо не издаваше заниманията му от предишните дни. Поне така ми се стори. Носеше тази тетрадка, тази ужасна тетрадка, и въпросният указател. Свъразах по някакъв начин този факт с неговата странна походка, а може би съм си дал сметка за това по късно. Помислих че е болен. – Добре ли си – попитах
- Слизам да хвърля боклука – отвърна.
Издаде се, никoй не би си направил труда да слиза 3 етажа само за да хвърли тетрадка и указател.
- Дай да погледна – спокойно протегнах ръка и зачаках.
Без никаква съпротива ми подаде първо указателя, а после ( стори ми се с малко повече неохота ) и тетрадката. Сякаш товар падна от раменете му. Запрелистих страниците на тетрадката. Не можах да свържа веднага фактите. Сякаш чувак някакъв език , знаех от кой край на земята идва, но не разбирах нито дума.
- Намерих го в моето пълно с вехтории мазе, докато чистех. щях да го хвърля , но нещо ме възпря. Качих го горе. Имах много време и започнах да чета. Стори ми се най тъжната и непотребна вещ на света. Помислих, че ако го препиша щях да попия нещо от него, щях да разбера нещо от него, щях да науча езика му. Аз имах и езика и азбуката. Проговорих го и го преписах. Това продължи 10 дена. Спрях . Не ме е срам. Не бих го разказал никому. Не съжалявам за нищо. Забрави го. “
И избяга нагоре по стълбите.