Изклисавялото време
бавно ни втасва...
С листата...
Изпържва ни,
преди да сме
поникнали,
от преспите
на бъдещото детство.
Осъмваме,
узрели
и очакващи,
да цъфнем
под снега си,
сплели,
ръцете
с пожълтели нокти.
Пътници -
към нечие отвъдно,
нечие несбъднато,
разпъване,
на лъскави
пирони
по дървото.
Окървавени
и залитали
се питаме,
умираме
в ръцете си,
дали ни имаше
или изгряхме
в никога,
несветили?
По патерици
щрапаме
до гроба -
кърлежи,
по патерици
смешно,
и неможещо
се будим,
сгънати
утробно.
Оплакваме смъртта си,
приживе,
копаем
и от пръст
издигаме
ковчези,
за забравяне
на нищото,
което сме избрали.
И коленичим
пред смеха на птици,
откраднали копнежа на очите,
понесли миговете
скитници
улисани,
по ровещото сляпо
на къртици.
Ще втасаме...Все някога -
подпухнали
от ровещата страст
на белите
крадци,
обречени,
да пият от угасналото
искане
и в тор да ни
превръщат
непрогледнали...