автор: mariq-desislava

приказка за всички, които все още помнят старото време


Седя си в моята няма стая на върха на небето и се чудя къде отиде онова време, в което децата- цветя разстилаха семената на любовта.
Защо забравихме цялата идеалистична утопия и повсеместно щастие- основа на хипи- движението? Може би именно, защото е утопия- неосъществимо море от мечти и нереални фантазии. Тук често срещам Джим Морисън, тръгнал за Алабама на кристалния си кораб и също толкова често му казвам, че това, за което е живял, вече се помни от малцина, влюбени в 60- те и тяхната магия. Знаете ли какво ми отговаря той всеки път?
- Ние сме убийци на собственото си минало. Вместо да се учим от него, ние го заплюваме... А да знаеш как се стига до най- близкия бар?
Такъв си е той, Джим, непосредствен, дори в небитието.
Джими Хендрикс редовно излиза от пурпурната мъгла, в която не престава да свири на любимия си " Стратокастър " и ме пита:
- Какво си седнала на тази наблюдателница? Светът не се вижда добре оттам. По- добре слез при хората долу и остави тук вятърът да си плаче!
- Не- отвръщам аз.- Сред вас се чувствам жива. Долу не е за мен!
- А Дженис да си виждала ?- пита Джими.- Отдавна кроим планове за една обща песен...- още недовършил виждаме Дженис да тича към нас, размахвайки дълга цигара и подрънквайки с цял куп блестящи пайети.
- Хора!- заявява тя, задъхана.- Лятото е към края си и трябва да си спретнем един малък Уудсток по този случай! Ленън се съгласи да помага, а " Джеферсън Еърплейн " ще са подгряваща група! Ще започнем шоуто с Lady in black на " Юрая Хийп "...- продължава тя и аз ги оставям да умуват над това събитие, което за тях е целият свят. Защото именно на Уудсток може да се усети духът на колективната любов, това тайнство на обичащите се един друг хора. Това чувство за общност е непостижимо за днешното време и по- лошото е, че дори не може да бъде разбрано...
За кратко, много кратко време ми се беше сторило, че има надежда старото време да се възроди- това беше в началото на 90- те години. Бесните, недоволните, отричащите 90- те. Тогава всичко беше възможно, отново се тачеше любовта. Музиката, както винаги беше двигателят, енергията на процеса. "Саундгардън", " Пърл Джем ", " Алис ин чейнс " и разбира се "Нирвана"- това бяха " боговете " на новото време,"боговете", в които младежите вярваха и на които се осланяха... Но и това беше чудо за 5-6 години, комерсиализацията изяде сърцето на грънджа и той безславно залезе. А може би това се дължи на смъртта на двете икони на гръндж- поколението- Лейн Стейли и Кърт Кобейн, които в момента виждам, че седят заедно на един облак близо до мен. Какво мислите, че правят двамата? Те си говорят нещо тихичко и се смеят! Те се смеят- в истинският им живот съм ги виждала да го правят много рядко!
Приближавам се до тях едва- едва, за да не ги сепна с появата си и ги питам:
- На какво толкова се смеете? Преди през цялото време все унили ходехте...
Кърт се ухили с онази негова многозначителна усмивка, а Лейн ми рече:
- Радваме се, че се оттървахме от онзи подъл свят там долу! Това ни тежеше, затова се друсахме до безсъзнание, затова пеехме онези песни, от които страх да те хване, затова, затова беше всичко... Тук не ни трябва нищо, това небе ни е достатъчно...