автор: kakafreud

Сънува се цялата в кръв. Черна, лепкава и задушаваща. Събуди се трепереща и долови в мрака равномерното му дишане.
Приближи лицето си до неговото и го разгледа. Стори й се непознат. Очите, устните, брадичката, носа. Наведе се над него, за да усети мириса на кожата му. Но не - не го познаваше. Нощес бе остарял.
Стана и се облече пипнешком. Не искаше да го буди и не светна лампата.
Всяка година идваха на това място в началото на есента. Тогава хората се разотиваха и нямаше почти никой. Само те двамата, по средата на нищото, в една малка порутена барака в поля от слънчогледи. И всяка година тя умираше от желание да се събуди преди него, точно преди зазоряване, и да се разходи по брега. Обаче все забравяше.
Тази есен беше по-студена от обикновено. През нощта валя порой и тя се буди на няколко пъти от гръмотевичните тътени с чувството, че бараката ще се срути всеки момент. Притискаше се до него и заспиваше отново с равномерното му дишане в мрака.
Пясъкът лепнеше мокър и студен под нозете й. Морето се бунтуваше яростно срещу някаква невидима граница. Прекрачи я и ледената морска вода облиза жадно големите й стъпала. Беше толкова слаба, а имаше ужасно големи ходила, които мразеше страшно много. После приседна тихомълком в пясъка и вятърът я обгърна с дланите си.
Успя да си запали цигара.
Опита се да си го спомни. Очите, косата, лицето. Нещо от него. Но в спомените й се мержелееше само някакъв неясен образ, без контури и без граници. Помнеше поне миризмата му. Често му казваше преди години, че мирисът на кожата му я връща в детството, при дядовата й камина. А той се смееше.
Затвори очи и тръгна в спомените си по нишката на образа, на миризмата. Но напразно. Той си оставаше все така невидим и размазан.
Срещнаха се преди 10 години. Когато се запознаха, си размениха само няколко думи:
- Аз съм Ивета.
- Аз съм Иван.
И толкоз. Повече не си продумаха.
Стана някак изведнъж, без да са се чакали и без да са се търсили. Без дори да могат да си говорят.
Любеха се отчаяни по бензиностанциите на прашните магистрали, опрени на някой капак на автомобил. И свършваха неми, със сърца, туптящи в гърлата им като опрени до слепоочията им дула на пистолети. После се понасяха безцелни по пътя, докато бензинът им свършеше и осъмнеха вкочанени от студ на някое голо поле, по средата на нищото. После, на зазоряване, край тях минаваше някой уморен шофьор, питаше ги накъде са тръгнали и им даваше по някоя туба бензин, за да запалят колата си. И те тръгваха отново, за да осъмнат неми сред слънчогледите.
Разделяха се за по няколко месеца. Тя имаше връзки с други мъже, някъде там, в големия град и не можеше дълго да се чувства обичана в свободата му. Страхуваше се. А той не можеше да понесе, че любовта й беше длъжна другиму. Тежеше му.
И после изведнъж се чакаха отново безпътни на същата бензиностанция на онази прашна магистрала, без да са си продумали и без да са се уговаряли. С опрени в слепоочията им дула на пистолети. На времето.
Така в поля от слънчогледи минаха години.
Тя навърши трийсет. И изведнъж се оказа абсолютно сама пред прага на зрелостта си. Всички малки и големи любови си бяха отишли една по една, тихомълком, без дори да забележи.
Беше й останал единствено той. И си помисли, че е настъпил онзи момент, в който можеше да го обича без да му е длъжна.
Срещнаха се на една бензиностанция и той с почуда установи, че е пропушила. Отиваше й. Погледнаха се и понечиха да си продумат. Ала не намериха думи един за друг. Тогава тя загаси цигарата си, чието огънче просветна в мрака като пареща рана, и го последва. Без посока и без думи.
Тази нощ за първи път се любиха безгранични и свободни, опрени на капака на колата му с резервоар, пълен догоре с бензин. На сутринта поеха по пътя към полусрутената барака, по средата на нищото.
Есента беше по-студена от обикновено.
Юлското слънце беше прогорило сърцата на слънчогледите и по пътя ноздрите им се пълнеха с миризма на нещо изгоряло. Изви се буря. Черна и лепкава.
Бараката си стоеше все същата, недокосната от времето. Прекрачиха прага й и изведнъж станаха смъртни. Пристиснаха се на леглото и останаха дълго да лежат един до друг, втренчени в нищото.
Заспаха.
Сънува се цялата в кръв. Събуди се трепереща и го видя различен, размазан, стар. И в мрака на онази порутена барака разбра, че тя го беше унищожила, че той беше остарял заради нея.
Стана й много студено. Като на мъртвец. Загаси цигарата във вятъра и се прибра премръзнала в бараката. Той още спеше. Наведе се и го погледна тихо, за да си го спомни. Ала не го откри. В леглото й лежеше мъж с прошарени коси, без мирис и без думи, който отдавна беше престанал да съществува.
Събра прашния си от път багаж и потегли с колата – с резервоар пълен догоре – по магистралата.
Същата вечер някакви селяни видяха, че слънчогледите горят. Пожарът пламнал на зазоряване от неугасена цигара. Изгоряла някаква полусрутена барака по средата на нищото и една раздрънкана кола.
Пожарът бушуваше безмилостно, докато не се изви буря.
Есента се оказа по-студена от обикновено.