На едно гробище тъмно,зловещо,
сред сенки мрачни и камъни студени,
Смъртта седеше и говореше нещо
със призраците черни и сломени.
Тя душите бе взела на тия,
които сега я гледаха смирени
и разказваше им една история
сякаш бяха приятели верни.
Всеки призрак гледаше си гроба
и питаше се тихичко как стана,
каква бе тая зла и могъща прокоба,
която пътя му пресече и живот му не остана.
А Смъртта изправи се сред плочите надгробни,
черното й було скри очите й зловещи
и зазвучаха в мрака песни тъжни и злокобни,
а призраците гледаха треперещи.
Те поеха,сенки от хора някогашни,
влачейки оковите си гробни вечни,
призраци,прашни останки сегашни,
плачеха за изгубените дни далечни.
А Смъртта танцуваше със Мрака,
по свой начин бе тя щастлива,
защото нея такава участ я не чака,
Смъртта просто не умира.