автор: hely

Навярно отдавна
сИ я забравил,
но твоята болка
в нея кърви.

Не помниш ли – беше
сИ я харесал,
влюбен горещо
чак до уши.

Нали си припомняш -
щом я съзреше,
лудо сърцето...
ох, как тупти!

И даже опита
(колко ли пъти)
с нея да бъдеш...
Жалко, уви!

Отбиваше нежно
тя обичта ти,
трепета мъжки...
Зная... боли...

Пък бЕше любезна,
казваше мило:
Трябва да уча...
Имам зачот.

Наивно, смирено
ти си повярва,
чЕ ще откликне
все някой ден.

А тя се косеше:
Как не разбира,
няма взаимност,
няма любов.

Не можеше ясно,
дА го изкаже -
как да обиди,
как да рани.

Вината си носи -
„не“ да не каже
честно, открито,
о, как боли!

Така си те помни -
чакащ и тръпнещ,
твоята мъка,
в нея стои.

И още се моли
Бог да ти прати
обич, взаимност,
чисти мечти.

Прости й вината...
крехко момиче...
младо, зелено...
Май ме разбра...

Момичето тъжно,
още смутено,
сещаш се вече,
аз съм това!