автор: tarapo

Бяло цвете - шепа пръст,
студено е - приижда мрака,
пресен гроб, до дървен кръст,
буци... по капака тракат...
Минават разни - чужди - свои,
отново пръст, отново цвете,
изпращат го във вечните покои,
така... отива си човека...
От тук насетне - равносметка.
Защо живя? Кому бе нужно?
Живя свободен или в клетка?!...
Дали усмихнат... или тъжен?!...
Какво оставил?! Има ли значение?!...
Без него как е? Трябвал ли е някому?!...
Делата му минават във забвение,
или ще помнят, на живота знака му?...
Каквото и до днес... човека,
каквото, да е взел и дал,
направена във въздуха пътека,
а който е видял - видял...
Колите тръгват - вече здрач е,
резето пада на порталът стар...
Нощта!...
За него ще поплаче,
в компания...
на стария гробар....
А... Вече има ли значение?!....