автор: Elektra

Влизам в сянката и ме завърта
слънчевият лъч на часовете.
Слънцето, будилникът забързан,
от върха в очите ми просветва.

Облак ли заобли небосклона,
секва светлосянката ранима.
И замирам като лист отронен -
има ли ме и защо ме има

тук, до корена на битието,
на живота в пъстрата шевица
и сърцето птиче, от което
затуптяват божите зеници.

По-високо е от мен дървото.
И след мен високо ще живее.
И съм сянка в сянката, защото
дишам въздуха зелен от нея.