автор: apostolicia

Вървеше по скалите. По самия им ръб. Обичаше да върви по ръба. Да се надвесва и да гледа как се спускат отвесно в морето, като че ли Господ ги е изсипал право в него. А долу вълните се блъскаха самоубийствено в твърдата каменна гръд.
Обичаше да ги гледа от ръба. Даваше й усещането за малкост – тя, буболечката, допълзяла незнайно как върху величествената глава на исполин, но въпреки това защитена от гнева на морето тук, горе, на високото. Чувстваше се частица от могъществото на земния огън, създал този пейзаж. И обожаваше да се оставя на грубата ласка на фьона. Той я караше да се чувства част от божествения замисъл. Част от могъществото на този див бряг. Фьонът се беше разлудял тези дни, тичаше палаво покрай нея, усукваше дългите пешове на шлифера около краката й и й пречеша да върви. Плющеше яростно с косите й, но тя го остави да играе, да ги тегли, да ги развява, нищо че после щеше да ги разресва с часове. Той се вмъкна под пуловера й, играеше с гърдите й, обгръщаше я с хладните си ръце, милваше я, галеше бедрата й, зачервяваше кожата й. От грубоватите му ласки очите й пламнаха, челото й изстина, бузите й горяха, сърцето й биеше като пред инфаркт – неравноделно и бясно. Тя застана на ръба на скалите с разперени ръце като Исус над Рио. Вдигна лице и затвори очи под ласката на вятъра. Тялото й се изви в дъга, повдигна се на пръсти, за да устои на напора му. Дългата дреха се развя и заплющя като знаме на пиратски кораб зад нея. Малката фигурка над запененото, гневно море леко се отлепи от ръба на скалите и полетя на крилете на фьона нагоре към слънцето.
На тревата остана да блести само малка раковина от плажа, спомен за призрака, който обсебва душите на рибарите по време на фьона.